— Не мога да се прибера. С теб ни изоставиха и, както виждам, ще си правим компания.

Джак придоби печален вид.

— Деймиън не ме изоставя, просто… просто не мога да тръгна с него сега — каза той, готов отново да избухне в сълзи.

— Точно така. Ще се съберем при първа възможност — каза Деймиън и прегърна Джак.

— Ало, не ми е приятно да прекъсвам тази сълзлива гейска сценка, но когато се събудих, написах още няколко стихотворения и реших, че е добре да ги видите — прекъсна ги Крамиша.

Това разсея мислите ми за Хийт, за Ерик и за това какво да правя с тях.

— Да, права си, трябва да ги погледнем — казах бързо. — Деймиън, Джак обясни ли ти за стиховете на Крамиша?

— Да, дори успях да направя копие от тях, преди Крамиша да заспи, и ги прочетох, докато бяхме на пост с Джак.

— Абе, вие за какво говорите? — обади се Афродита.

— Докато ти изтрезняваше, Зо откри стихове по стените в стаята на Крамиша — каза Ерин.

— Писани са от нея, но май че всички се отнасят до Калона, което е, меко казано, зловещо — каза Шоуни.

— Сякаш той й предава абстрактни образи, а тя е само посредник — обясни Деймиън. — Според мен тези стихове имат за цел да привлекат вниманието ни. Затова си мисля, че трябва да четем всичко, което пише тя.

— Е, това е върхът! Само това ни липсваше! Някакви тъпи и неразбираеми стихове — каза Афродита.

— Като говорим за стихотворения, ето ви последните две. Още са топли. Заповядай — Крамиша се опита да ми подаде два листа, на които имаше стихове, но движението на ръката ми ме накара да изохкам от болка.

Ерик взе листовете, доближи ги до мен и ги вдигна така, че аз, Деймиън, близначките, Афродита и Джак да можем да ги прочетем едновременно. Първото беше объркващо:

— Ох, заболя ме главата. Това ми е достатъчно. Няма да ви казвам колко мразя поезия — каза Афродита.

— Имаш ли някаква идея за какво може да става дума? — погледнах към Деймиън.

— Предполагам, че ни дава насоки как да накараме Калона да «избяга», да се махне оттук — каза бавно той.

— Знаем какво означава да «избяга», господин тълковен речник — каза Ерин.

— Това, дето казва «да избяга», вместо да «бъде убит», ми действа някак депресиращо — обади се Джак.

— Калона не може да бъде убит — отговорих машинално. — Той е безсмъртен. Не може да бъде унищожен. Но може да бъде прогонен, въпреки че нямам представа какво би го накарало да избяга. Със сигурност не можем да го убием.

— Аз мисля, че това, което ще го накара да избяга от мястото на срещата, са онези пет не знам какви си неща — предположи Джак.

— Където и да се намира това място и каквито и да са тия неща — измърморих аз. — Те са хора, които представляват всяко едно от тези неща, поне това ми дойде наум. Виждате ли, че са изписани с главни букви? Това означава, че са собствени имена или имена на хора — каза Деймиън.

— Имена на хора са — поясни Крамиша.

— Знаеш ли нещо по-конкретно за тях? Можеш ли да ни кажеш кои са те? — попита Деймиън.

Крамиша поклати глава.

— Не. Но когато споменахте, че може да са хора, си помислих, че може да са хора.

— Дай да видим другото — предложи Деймиън. — Може би ще ни помогне да разгадаем това. Съсредоточих се върху следващия лист. Второто стихотворение не беше дълго, но докато го четях, косата ми настръхна.

«Тя се завръща. През кръв и в кръв.

Връща се с рана дълбока като моята.

Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

— Какво си мислеше, докато пишеше това? — погледнах озадачено Крамиша.

— Нищо. Още бях сънена. Просто записах думите, които прозвучаха в главата ми. И на двете стихотворения.

— Това не ми харесва — поклати глава Джак.

— И не мисля, че ще ни помогне да разгадаем първото стихотворение. Не виждам нищо общо между двете — поклатих глава. Но кой говори? Кой е този, който пита дали ще го спася? Или ще я спася? С всяка минута силите ми намаляваха все повече. Болката от дългия разрез през гърдите ми пулсираше в такт със сърцето.