— Репхайм — промълви Стиви Рей. — Какво се случи?

— Те ме използваха, за да те хванат.

— Ти си искал да ме хванеш? Вече не й се гадеше толкова много, но Стиви Рей имаше чувството, че умът й работи на бавни обороти.

Не. Исках да ме оставят на мира, за да оздравея и да отида при баща си, но те не ми оставиха избор. — Той се изправи и тръгна сковано, приведен заради металната решетка над тях. — Побързай. Нямаш много време. Слънцето вече изгрява.

Стиви Рей погледна към небето и видя меките пастелни тонове на зазоряването, които по-рано харесваше толкова много. Сега просветляващото небе я изпълваше с неописуем страх.

— О, Боже! Помогни ми да стана.

Репхайм хвана ръката й и я дръпна да се изправи. Тя стана, залитайки до него, също приведена заради клетката. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце, вкопчи пръсти в студения метал и натисна. Решетката изтрака, но не помръдна.

— Как се е заклещила тук? — попита Стиви Рей.

— Те прикрепиха вериги в краищата на метала и после ги заключиха с катинари за всичко на покрива, което не може да бъде изтръгнато.

Стиви Рей отново блъсна решетката, която пак издрънча, но остана на мястото си. Стиви Рей беше затворена на покрив и слънцето изгряваше! Тя събра всичките си сили, бутна и се опита да отмести метала встрани, за да може да се провре. Небето ставаше все по-светло с всяка изминала секунда. Кожата й потрепери като на кон, който се мъчи до пропъди муха.

— Счупи метала — настойчиво каза Репхайм. — Ти имаш силата да го направиш.

— Мога, но ако съм под земята или стоя на земя — отговори тя и продължи да се бори безсилно с решетката. — Но тук горе, в огромната сграда, далеч от моята природна стихия, не съм достатъчно силна. Стиви Рей отмести поглед от небето и се взря в алените му очи. — Може би трябва да стоиш далеч от мен. Ще изгоря и не знам колко големи ще бъдат пламъците, но тук със сигурност ще стане доста горещо.

Репхайм се отдалечи и с нарастващо чувство на безнадеждност Стиви Рей отново се залови със задачата да се пребори с неподвижния метал. Пръстите й започнаха да цвърчат и тя прехапа устни, за да не изкрещи…

— Ей там металът е ръждясал и е по-тънък — каза Репхайм.

Стиви Рей спусна ръце, машинално ги пъхна под мишниците си и се наведе назад. Видя ръждясалия метал, вкопчи се в него и блъсна е всичка сила. Решетката леко поддаде, но ръцете и китките й започнаха да димят.

— О, Боже — изстена тя. — Няма да успея. Дръпни се, Репхайм. Вече започвам да…

Вместо да избяга, той се приближи до нея и разпери здравото си крило, за да й осигури сянка, а след това вдигна ненаранената си ръка и хвана ръждясалата решетка на клетката.

— Мисли за земята. Съсредоточи се. Не мисли за слънцето и небето. Блъсни заедно с мен. Сега!

Засенчена от крилото му, Стиви Рей хвана решетката от двете страни на ръката му. Затвори очи и се изолира от паренето в пръстите си и чувствителността на кожата си, която й крещеше да избяга от слънцето. Замисли се за земята, хладна и тъмна, очакваща я като любяща майка. Стиви Рей блъсна силно. Решетката изскърца и се счупи, оставяйки отвор, колкото да се провре възрастен човек.

Репхайм отстъпи назад.

— Върви! — каза той. — Бързо.

Веднага щом крилото му вече не я пазеше, тялото й се зачерви и започна да дими. Стиви Рей инстинктивно се хвърли на пода, сви се на кълбо и закри с ръце лицето си.

— Не мога — извика тя, вцепенена от болка и паника. — Ще изгоря.

— Ще изгориш, ако останеш тук.

Неочаквано Репхайм се измъкна през пролуката и изчезна. Изостави я. Стиви Рей знаеше, че той е прав. Тя трябваше да се махне оттам, но не можеше да преодолее парализиращия страх. Болката беше прекалено силна. Все едно кръвта й вреше в тялото. Точно когато мислеше, че няма да издържи, върху нея падна малка, хладна сянка.

Хвани ръката ми!

Стиви Рей присви очи и погледна към безмилостното слънце. Репхайм клечеше върху решетката, беше разперил здравото си крило над нея и бе протегнал ненаранената си ръка.

— Хайде, Стиви Рей! Направи го!

Тя проследи гласа му и хладината на черното му крило и хвана ръката му. Той не можеше да я издърпа сам. Стиви Рей беше твърде тежка, а Репхайм можеше да си служи само с едната ръка. Тя протегна другата си ръка, вкопчи се в метала и се изтегли горе.

— Ела при мен. Аз ще те пазя. — Репхайм разтвори крилото си.

Без да се колебае, Стиви Рей се отпусна в прегръдката му, зарови глава в перата на гърдите му и уви ръце около него. Той я обгърна с крилото си и я повдигна.

— Занеси ме на дървото!

Репхайм побягна по покрива, като приклякаше и куцаше. Външната страна на ръцете на Стиви Рей, вратът и раменете й бяха изложени на слънчевата светлина и горяха. Със замъглено съзнание тя се запита какъв е ужасният шум, който кънти в ушите й, но после осъзна, че това е нейният глас. Стиви Рей пищеше от болка, ужас и гняв.