— Още ли си Обвързана с нея?

Стиви Рей поклати глава.

— Не. Връзката ми с нея изчезна. Сигурна съм, че тя ще бъде много щастлива, че вече не е Обвързана с мен.

— А ти? Какво изпитваш?

Стиви Рей го погледна в очите и отговори откровено.

— Напълно съм объркана от случилото се с нас, но изобщо не съжалявам, че вече не съм Обвързана с Афродита. А сега, стой мирно и да приключваме по-бързо.

Репхайм стоя абсолютно неподвижно, докато тя наместваше крилото му. Стиви Рей обаче стенеше и викаше от болка. Тя пребледня и се разтрепери, докато всички свърши.

— По дяволите. Крилото те боли много. Лоша работа.

Той се втренчи в нея.

— Почувства ли го?

— За съжаление да. Беше по-неприятно, отколкото когато бях на косъм от смъртта. Ще се оправи ли?

— Ще зарасне…

— Но? — Стиви Рей усети, че Репхайм има да добави още нещо.

— Но предполагам, че вече няма да мога да летя.

— Това не е хубаво, нали?

— Не.

— Може би крилото ти ще оздравее напълно. Ако дойдеш в Дома на нощта е мен, аз може да…

— Не мога да отида там. — Той не повиши тон, но гласът му беше категоричен.

Тя опита отново.

— И аз си мислех така, но се върнах и те ме приеха. Е, поне някои.

— За мен няма да бъде така и ти го знаеш.

Стиви Рей наведе глава и прегърби рамене.

— Ти уби професор Анастасия. Тя беше свястна. Съпругът й, Дракона, се побърква от скръб по нея.

— Трябваше да го направя заради баща си.

— А той те изостави.

— Аз го разочаровах.

— Но ти едва не умря!

— И все пак той ми е баща — промълви Репхайм.

— Усещаш ли нещо след Обвързването? Или само в мен има промяна?

— Промяна?

— Да. По-рано не чувствах болката ти, а сега мога. Не мога да чета мислите ти, но усещам разни неща за теб. Винаги ще знам къде си и какво става с теб, дори да си далеч от мен. Това е странно. Различно е от връзката ми с Афродита, но определено съществува. В теб промени ли се нещо?

— Чувствам, че трябва да те пазя.

— Ти вече ме предпази да не умра горе на покрива — усмихна се Стиви Рей.

— Това беше отплата. Сега е нещо повече.

— Какво?

— Гади ми се, като си помисля, че ти за малко не умря — призна Репхайм. Гласът му беше обезпокоен и сякаш се оправдаваше.

— Това ли е всичко?

— Не. Да. Не знам! Не съм свикнал с тези неща. — Той се удари с юмрук по гърдите.

— Кои неща?

— Чувството, което изпитвам към теб. Не знам как да го нарека.

— Може би приятелство?

— Невъзможно.

Стиви Рей се усмихна.

— Скоро обяснявах на Зоуи, че нещата, които някога сме смятали за невъзможни, може да не са толкова черно-бели.

— Не са черно-бели, а добро и лошо. Ти и аз сме на противоположните страни в равновесието между доброто и лошото.

— Мисля, че това може да се промени.

— Аз си оставам син на баща си.

— Тогава какви сме?

Преди Репхайм да отговори, през пролуката в земята нахлуха обезумели викове.

— Стиви Рей? Там ли си?

— Това е Ленобия — каза Стиви Рей,

— Стиви Рей! извика друг глас.

— О, не! Това е Ерик. Той познава тунелите. Ако слязат тук, ще настане суматоха.

— Те ще те предпазят ли от слънчевата светлина? попита Репхайм.

— Да, предполагам. Няма да искат да изгоря.

Тогава им се обади. Трябва да отидеш с тях.

Стиви Рей се съсредоточи, махна с ръка и малката пукнатина в отсрещния край на тавана на скривалището потрепери и се разшири. Тя притисна гръб в пръстта, сви ръце във фуния около устата си и извика:

— Ленобия! Ерик! Тук долу съм!

Стиви Рей бързо се наведе и сложи длани върху пръстта от двете страни на Репхайм.

— Скрий го, земя. Не позволявай да го открият. Тя блъсна с ръце и като вода, въртяща се в канал, пръстта зад него се надипли назад и образува преграда, зад която гарванът-демон без желание допълзя.

— Стиви Рей? — чу се гласът на Ленобия през пролуката над тях.

Да, тук съм, но не мога да изляза. Покрийте тази част на земята с платнище или нещо друго.