Айдан погледна отново Джем. Докато той говореше, по лицето й — бледо и безизразно, не потрепна и мускулче. Погледът й беше празен. Никой не можеше да предположи какво си мисли.

Полицаят се ядоса:

— Е, като нямате оплаквания, защо сте тука тогава?

Из стаята премина ропот: „Защото ни повикахте“.

Полицаят прокара ръка в косите си, погледна листите пред себе си и се опита да прецени как да постъпи. Обърна се към възрастния мъж:

— Освен вас, никой друг не се оплака от госпожата, пък и няма никакви доказателства, че тя е взела портфейла ви… ако искате, да направим протокол, но нищо няма да излезе от тази работа, само дето ще ни загубите времето… Ако имате някакво доказателство, аз ще направя протокол и ще го изпратя по каналния ред…

— Господин комисар, нали ви казах, че портфейлът ми изчезна, когато тази жена си замина… Друг не е идвал вкъщи…

— Добре, но нямате никакви доказателства, господине… А, ако сте изгубили портфейла си някъде, ако е паднал някъде, без да забележите? Как може без доказателства, само доверявайки се на думите ви, да отворим дело… И прокурорът ще ни пита за доказателства. Имате ли доказателства?

Възрастният мъж се намръщи.

— Какво друго доказателство да имам — тя дойде, а после портфейлът ми изчезна…

Халюк не можеше да се сдържа повече и с треперещ от раздразнение глас, се обърна към мъжа:

— Как е възможно така с лека ръка да обвинявате! Кой ви дава право, господине, без доказателства да петните така! Колко пари имахте в портфейла си, кажете, да ви ги дам, ако това ви е проблемът… Опитвате се отнякъде да избиете загубените си пари… Как може да си играете така с човешкия живот!

Айдан извърна безизразно лице към мъжа си. Май Халюк беше единственият в тази стая, който не разбираше какво става. Както и да е… Това не я интересуваше сега. Беше далеч и от случващото се, и от присъстващите в стаята… Нищо не можеше да докосне душата й.

— Я по-тихо, я по-тихо, господа. Това да не ви е пазар тука! Тука е държавно учреждение! Не може всеки да говори, когато му скимне! — Полицаят се обърна отново към възрастния мъж: — Вие какво ще кажете… Поддържате ли жалбата си? Вижте, никой, освен вас не се жалва…

Мъжът, недоволен, че нещата се обърнаха така, промърмори:

— По дяволите! Без друго в тази страна всички виновни се оправдават… Ако останалите не се жалват, и аз не се жалвам… Аллах да я накаже…

Всички се изнизаха от стаята и тихо, без да говорят, чувствайки се съучастници в обща вина, се разотидоха.

До вкъщи мълчаха. Халюк нищо не каза. Айдан гледаше през прозореца на колата. Без да изпитва болка, мислеше за живота си — бъдещето, надеждите, плановете й — всичко си отиде… Не можаха да я хванат, не я осъдиха, не я вкараха в затвора, но така или иначе слухът, че са я обвинили в кражба на пари, щеше да стигне в службата й. Такива работи бързо се разчуваха, а може и вече да се е разчуло… Даде им коз да не й вярват в бъдеще.

Влязоха вкъщи и макар да беше сутрин, Халюк си наля уиски.

— Ти искаш ли?

— Не, благодаря…

— Гаден мръсник, как без да му мигне окото се опита да те наклепа… Дяволът ми вика: „Иди при него и му виж сметката на мръсника.“

Айдан запали цигара:

— А, ако е вярно, това, което казва…

Лицето на Халюк побеля като платно. На лицето му се изписа изненада и недоверие, подобно на командир, който по време на война е застигнат от куршум, както си седи в собствения си щаб.

— Какво говориш, Айдан…

Айдан смукна дълбоко дима от цигарата си. После, без да бърза, я остави в пепелника пред себе си. Следващите й думи щяха да разрушат последната останала здрава, или изглеждаща здрава, част от живота й. Подобно на дърво, обхванато от пламъците, щеше да се превърне в пепел, но не й пукаше. Подобно на хората, които бяха загубили много по-важни неща в живота си, й беше все едно дали ще притежава останалото. Беше я обзело странно желание да стигне до дъното — там, откъдето нямаше по-надолу.

Това не беше единственото й чувство в този момент.

Неясно защо, но искаше да си отмъсти на Халюк. Гледаше изненаданото му и объркано лице и заедно с пренебрежението към него, че нищо не знае и не разбира, изпитваше и желание за близост. Двете чувства се боричкаха в нея и тя се опитваше да разбере кое ще излезе по-силно. Знаеше, че Халюк мрази да бъде подценяван и пренебрегван, и ако замълчеше сега, можеше да спаси брака си, но също така знаеше, че един живот, в който Халюк не знае истината ще я подтикне към търсене на нови приключения.

Беше наясно, че в този момент е готова да загуби всичко — не проговори ли сега, никога нямаше да го направи.

Пое дълбоко въздух като плувец, готвещ се да се гмурне в дълбокото.

— Мъжът каза истината…

— Ти ли открадна портфейла на мъжа?!

— Да.

— И какво направи с него?

— Хвърлих го в боклука.

Халюк покри лицето си с ръце. Почти простена:

— Господи!… И защо го взе, Айдан? Пари ли ти трябваха?

— Разбира се, че не…

— Тогава защо?