Преди още да бъде произнесена, чу фразата, позната от филмите:

— Трябва да ни придружите до полицейския участък, госпожо…

Халюк, все още сънен, не разбираше какво става:

— Какво има?

Айдан с последни сили, като пред припадък, успя да каже:

— Полиция…

— Кажете какво има.

— Госпожата трябва да дойде в полицията.

— О, боже, трябва да е някаква грешка!

Подпряна на вратата, Айдан слушаше разговора на мъжа си и полицаите. „Няма грешка“ — знаеше и чакаше съсипана.

— Няма грешка, господине. Срещу Айдан ханъм е постъпило оплакване… Трябва да дойде с нас в полицейското управление.

— Добре тогава, да вървим — ядосано ги погледна Халюк.

Айдан произнесе нещо като „Уфф“.

— Ти закарай Селин при майка ми, да не вижда полицаите, после ще дойдеш в полицейското.

Мозъкът й, който бе престанал да мисли, повтаряше само едно и също: „Селин да не види. Селин да не види.“

Халюк отначало не се съгласи, но като разбра, че Айдан няма да отстъпи, се съгласи.

— Добре, вие отивайте, аз ще дойда веднага след това.

Айдан по навик взе чантата си от закачалката, облече палтото си и бързо излезе, затваряйки вратата след себе си. Искаше да тръгнат преди Селин да излезе от банята и да ги види.

Вървейки към полицейската кола, осъзна какво значи безизходица. Почувства се оплетена в мрежата на огромен паяк, който всеки момент щеше да й изпие кръвта, а нямаше никой, който да й помогне да се измъкне. Нямаше никой, който да попречи да я заведат на разпит в полицията.

Преди да се качи в колата, погледна към прозорците на Джем. Хранеше надежда, че може да го зърне. Кой знае защо, но си мислеше, че единственият човек, който може да я спаси от ситуацията, беше той. Ако я види, ще слезе долу и с вечната си леко подигравателна усмивка ще каже нещо на полицаите, ще се пошегува, ще се обади на някого по телефона и ще я спаси. Молеше се на бога Джем да я види, но пердетата на прозорците му бяха спуснати.

Полицаят учтиво й отвори вратата на колата. И той си мислеше, че може да е станала грешка — такава жена, в такъв комплекс, затова се държеше учтиво.

Пред тъмносивата каменна сграда на полицейското управление имаше някакво знаме.

Прекрачи прага на сградата и с мъка преглътна. Долната част на стените в коридора бяха боядисани в мръсно сиво. Там, където сивото свършваше, беше теглена черна линия, а над нея, чак до тавана, бяха боядисани с някаква тъмножълта боя. На пода до стената стояха наредени червени противопожарни кофи, пълни с пясък; в стъкления шкаф над кофите стоеше брадва с червена дръжка — да се използва в случай на пожар, а също и пожарогасител.

През отворената врата се чуваше тракането на пишеща машина. Един полицай с уморено от безсъние лице питаше нещо човека пред себе си, после записваше казаното на машината. Някъде от дъното на коридора се чуваше странна тупурдия, на Айдан й се стори, че чуваше някой плачливо да моли за нещо.

Вкараха я в една стая. Стаята беше прашна. Миришеше на цигари и пот. В дъното на стаята седеше видимо отегчен полицай. Изгледа Айдан с неодобрение. После, все едно я нямаше, обърна се към полицаите, които я бяха довели.

— Това ли е лицето?

— Да, господине!

Полицаят зад бюрото се обърна отново към Айдан. Посочи й с ръка табуретката пред себе си.

— Седни, да видим сега…

Айдан се отпусна върху столчето като парцал, преминал през зъбчати колела — смазана, разръфана, разкъсана на парчета. Едва когато седна, можа да различи лицата на тъмните силуети, които видя, влизайки в стаята. Възрастните мъж и жена от горните етажи седяха в протритите кожени кресла до стената — доволни, горди и обидени. На отсрещната стена, плътно опрени о нея, стоеше младото семейство от съседния блок и укорително поглеждаха възрастната двойка.

— Как ти беше името, Айдан ли каза? — обърна се полицаят към нея.

С треперещ глас Айдан каза името си.

— Срещу тебе има оплакване… Откраднала си портфейла на господина… Какво ще кажеш?

Преди Айдан да отвори уста, възрастният мъж скочи от мястото си:

— Господин комисар, тази вечер, освен нея никой друг не е идвал у дома. След като тя си отиде, портфейлът ми изчезна. И преди ви казах — и другите съседи се оплакват, че от много време изчезвали разни работи от домовете им.