Карлайл застана настрана и започна да наблюдава работата на стареца. Трепереше от притеснение, че се намира в присъствието на една легенда, и се опитваше да се овладее. Лулата пушеше, а Коуди тихо си тананикаше, докато дялкаше една врата. След минута-две се обърна, за да вземе резачката, забеляза момчето, олюля се и пристъпи назад.

"Сега я втасах", помисли си Карлайл. Коуди наближаваше седемдесетте и момчето си помисли, че с появата си може да е причинил сърдечен удар на стареца.

Но Коуди се съвзе и рече:

– Нямам нужда от помощ, а и да имам, не мога да си я позволя. – Коуди се наведе над резачката и отряза парче от корниза на вратата, върху която работеше. Когато го стори, вдигна пред очите си парчето дърво, за да провери колко добре си пасва с хоризонталната летва, вече поставена на място в горната част на вратата. Елементът се стори перфектен на Карлайл, но Коуди измъкна шкурка от джоба си и започна да заглажда отрязъка. Когато най-после остана доволен от вида му, закова парчето дърво на мястото му, зенкерова отворите за главите на винтовете, за да са готови за по-късно, и през цялото време се държеше така, сякаш Карлайл беше просто кутия с дървесен лак, забутана в ъгъла.

Дърводелецът разрови купчината материал до себе си и попита, без да поглежда към малкия натрапник:

– Ти си момчето на Уин Макмилън, нъл' тъй?

– Да.

– На колко си?

– На дванайсет.

– Мислех, че косиш ливади и други такива.

Карлайл овладя мутиращия си глас, който имаше навика да изтънява внезапно по средата на някоя дума, и произнесе дълго репетираното от него изречение:

– Искам да се науча да работя с ръцете си, да правя неща, които ще останат и след мен. Искам да овладея занаят и да стана майстор занаятчия.

Притесняваше се, че речта му е малко високопарна, прекалено официална, особено както я изстреля на един дъх. Но това беше най-доброто, на което бе способен. Думата "занаятчия" обаче бе подбрана правилно и попадна в целта.

– Знайш, че "занаятчия" е дума, която почти е отпаднала от английския език, нъл' тъй?

Карлайл нищо не отвърна. Старецът избра нужното му парче дърво.

В живота на всеки човек има моменти, когато бъдещето зависи от едва забележимите и критични опорни точки на емоционалните решения на онези, които притежават властта да дават или задържат желаните неща. Както се оказа впоследствие, тази сутрин бе точно такъв момент в живота на Карлайл Макмилън. Коуди подбираше материали, Коуди си тананикаше, Коуди размишляваше.

– Играеш ли футбол или нещо от този род?

– Не. Нямам време, пък и без това не ме интересува.

– В такъв случай ще можеш да бъдеш на разположение в съботите, а също и след часовете по време на учебната година.

Пулсът на Карлайл се учести значително.

– Да, сър.

Коуди продължи да ровичка из купчината дълги тънки дъски и да говори, без да поглежда към Карлайл:

– Преди шест седмици те видях да подрязваш тревата на една ливада точно срещу къщата, в която работех. Онова, което ме впечатли, бе, че накрая се озова на четири крака и оскуба няколкото стръка трева, които косачката не бе успяла да подстриже. – За момент погледна към Карлайл.

– В дърводелството... а и в живота е много важно как завършваш нещата. От другата страна е фразата, която разпръсква леден страх в костите на всеки калфа: "Подготви повърхността." Повечето хора не я подготвят правилно, а това е друг много важен момент в дърводелството и изобщо в живота. Така че независимо дали живееш, или се занимаваш се дърводелство, ако подготвиш правилно повърхността, завършиш както трябва и изпълниш както му се полага всичко между началото и края, значи си се застраховал. Занаятчийството е първо въпроса на отношение и чак след това – на умения. Схващаш ли?

– Да, сър, разбирам ви много добре.

Коуди се изправи и погледна директно към момчето.

– Долар на час. Ще започнеш с почистване, тъй като то винаги е част както от подготвянето на повърхността, така и от завършването. Утре, точно тук, в седем вечерта, готов за работа. Нуждаеш ли се от транспорт?

– Не, сър. Имам колело.

Легендата понесе парче дъска към вратата, тананикайки си. Карлайл го възприе като знак, че трябва да напусне. По пътя към дома, докато въртеше бясно педалите, дишаше тежко, изкачваше баири и вече се чувстваше като занаятчия. Дори самото присъствие на Коуди Маркс даваше криле на човек. Веригата на котвата се разпадаше.

Уин Макмилън бе малко разстроена от развоя на събитията. Не че имаше нещо против Коуди Маркс, но Карлайл изкарваше повече от долар на час с косене на ливади и боядисване на лодки, а онова, което момчето заработваше, беше важно за едно домакинство, намиращо се вечно на ръба на оскъдицата. Въпреки това тя изслуша внимателно сина си, докато той обясняваше защо иска да работи с Коуди. И го разбра.

Тогава се усмихна. Карлайл никога нямаше да забрави начина, по който се усмихна майка му, и думите, които му каза: