Карлайл нищо не каза и Аксел продължи:

– Предполагам, че Гели го понася мъжки. Но ще ти кажа какво разправят редовните клиенти на "Дани". Казват, че не било нещастен случай, макар по всичко да изглежда, че е така. Един от старците, който е експерт по легендите за Хълма на вълка, твърди: "Там няма нещастни случаи. Само изглежда така. Винаги."

Първият голям сняг падна в края на октомври, започна тихо посред нощ и се настани върху новите кедрови плочи на покрива на Карлайл Макмилън, докато той спеше. Призори изви вятър и Карлайл се събуди от тракането на пластмасовите плоскости, с които бе закрил незавършените врати и прозорци. Запали камината, хапна хляб и сладко и зачака кафето да се свари в кафеника над огъня.

Беше планирал да инсталира първия от двойните прозорци днес, но очевидно трябваше да даде предимство на акумулиращата печка, която бе пристигнала от Върмонт преди две седмици. В деня, след като му докараха печката, при къщата дойде индианецът. Пристигна късно сутринта, тъкмо в момента, в който Карлайл се чудеше как да пренесе тежкото чудо от пикапа и да го внесе вътре, без да го издраска или по някакъв начин да навреди на капацитета му да функционира като мъжко животно, или и двете заедно. Върху вратичката на печката имаше залепен стикер "Дръзки" и тя изглеждаше именно така – дръзка, полегнала в каросерията на пикапа.

Карлайл виждаше индианеца за пръв път. Дори не беше усетил приближаването му. Стоеше от другата страна на пикапа, сякаш беше част от пейзажа. Лице, подобно на кована мед, тясно като стебло на жълта дива детелина, панталони и яке от деним, очукани каубойски ботуши, бяла риза с петно на яката. Права черна коса със същата дължина като тази на Карлайл и шапка с широка периферия и с обсипана с мъниста лента около основата.

Не каза нищо. Погледна към печката, после към Карлайл. Тъмните стари очи обхванаха проблема, обхванаха Карлайл, обхванаха цялата вселена.

– Тежка е, проклетницата – рече накрая Карлайл.

Индианецът кимна.

– Можем да направим платформа от онези дълги дъски ей там и от две траверси.

Това бе всичко, което каза. Нямаше нужда от повече. Карлайл разбра, че проблемът е решен.

Индианецът трябва да беше някъде към петдесетте, но можеше да е и на седемдесет. Трудно му беше да прецени. Но беше здрав и жилав за размерите си. Двамата наместиха печката върху импровизираната шейна, после я придвижиха към стъпалата, където Карлайл успя да я приплъзне по изгнилите дъски на верандата, които още не бе намерил време да смени.

Предложи бира на индианеца. Седяха на каросерията на пикапа, клатеха крака напред-назад, отпиваха от бирата и разговаряха. Индианецът проявяваше живо любопитство по отношение на къщата и онова, което Карлайл правеше. Каза, че усещал някаква положителна магия във всичко това.

– Когато гледам какво си постигнал, ме завладява силното чувство за преклонение пред предците. Защо?

Карлайл леко потръпна и извърна лице към индианеца. С години не бе споменавал името на Коуди Маркс пред никого. Но реши, че индианецът ще разбере историята му. Заговори и докато приказваше, индианецът бавно поклащаше глава.

Щом свърши, червенокожият каза:

– Когато сложиш вратите и прозорците, ще дойда да изпея няколко молитви за това свещено място. Ще взема и Сузана с мен. Познаваш ли я?

– Не съм сигурен.

– Тя е бледоликата, която живее в малката къща до силозите на Саламандър. Кожата може и да е бяла, но душата е по-индианска и от тази на много индианци. Има своя собствена представа за живота

– Не индианска, тъй като подобно нещо е невъзможно, ако не си се родил индианец, – но много близка до нашата. Лечителската дарба е дълбоко заложена в нея и затова ще я помоля също да каже няколко думи върху монумента, който си издигнал в чест на Коуди Маркс.

– Мисля, че знам за кого говориш, въпреки че никога не съм се запознавал с нея. – Карлайл наистина разбра за кого точно става въпрос.

След тази първа среща индианецът започна да минава през няколко дни, за да види докъде е стигнал Карлайл. Винаги пеша, винаги сам. Понякога донасяше пресен костур или морска котка от "Малкия Сал" и готвеше за двамата на открития огън. Понякога сядаше на пода, кръстосваше крака и свиреше на малката си дървена флейта, докато Карлайл работеше. Той харесваше звука на флейтата. Някак си се вписваше в обстановката, в природата, затова помоли индианеца да го научи да свири.

Когато индианецът дойде отново, донесе още една флейта и каза на Карлайл, че може да я задържи.

– Започваш, като я хващаш по този начин, после духваш много леко през ей този отвор. В началото не се опитвай да възпроизведеш някоя мелодия, дори не слагай пръстите си върху дупките. Трябва да се концентрираш върху това да извадиш от флейтата толкова чист звук, че чак сърцето ти да се свие от болка, като го чуеш. Ще ти отнеме месеци, докато го постигнеш, но аз ще ти помогна. Когато видиш от звуците да излиза самотен койот, тогава ще разбереш, че си успял. До скоро, Строителю. Ще дойда пак.