– Какъв е този боклук, Гейб?

Тогава Гейб поглеждаше към крещящата тълпа и много тихо отвръщаше:

– Танго, проклет глупако. – След подобен отговор те повече не се осмеляваха да питат.

Разбираш ли, Гейб е бил част от освободителната армия на Париж и е бил оставен да охранява града, когато армиите се придвижили на изток. Вечерите си бе прекарвал в малките парижки кафенета, където се научил да свири танго.

Ако в летните вечери оставяха вратата на кръчмата отворена, сядах до прозореца си и слушах музиката на Гейб, носеща се над тълпата, над улицата, издигаща се към мен. Аз също съм бил в Париж. Чувал съм танго. И слушах, спомняйки си младата французойка, в която се бях влюбил и...

Гласът на стареца заглъхна и той остави мисълта си незавършена. Изпи остатъка от кехлибарената истина от чашата си и стисна челюсти за няколко секунди. Прехапа устни, сви ги, прокара пръсти през оредялата си сива коса.

Вдигна поглед към мен.

– Боже, как я обичах! Казваше се Амели. Тя също ме обичаше. Но Айк ни изпрати в Германия и мина много време, преди да успея отново да видя Париж. Търсих я, цели два месеца я търсих, но не успях да я открия.

Така завършва историята за голямата страст на моя живот. О, аз, естествено, се ожених за едно момиче от Ливърмор, роди ни се дъщеря. Но не беше същото. Никога не беше същото, както по времето, когато лежах в един парижки таван в един студен дъждовен ден и държах в прегръдките си една жена, заради която бих се изправил сам срещу цялата германска армия. Никога вече не беше същото.

Така че много ми харесваше, когато Гейб свиреше танго. Слушах и гледах надолу към Главната улица на Саламандър и отвъд нея, към тежкия синкав мрак, спускащ се наоколо. Мислех за Амели и си спомнях какво е да си млад, от покривите да се стичат плътни струи дъжд, а наоколо да се носи музика.

Гейб обичаше да изпълнява "Есенни листа", която е по-нова версия на една френска песен. Изпълняваше я наистина нежно, наистина тъжно. Тогава лягах в леглото си. Лежах там и си спомнях Амели и Париж, връщах си усещането за топлото тяло до моето и се чудех дали е все още жива и какво може да прави в този момент, а очите ми леко се навлажняваха, докато се унасях в сън... мислейки как някак си всичко ми се беше изплъзнало.

Началото на лятото. Карлайл почти бе завършил къщата, оставаше му само малко работа по водопроводната и електрическата инсталация, които искаше да завърши, преди да отвори къщата за посетители. Това му осигури повече време за Гели и за разни други неща, които му се бяха въртели из главата. През пролетта бе попаднал на схеми за изработване на петструнно банджо в един брой на "Мадър Ърс Нюз". Изработи прототип, проучи го основно и внесе някои подобрения. На една разпродажба на вещи втора употреба в Саламандър бе открил старо четириструнно банджо "Гибсън". Той го разглоби на съставните му части, за да вземе пръстена, през който минават струните, и да го монтира към изработеното от него ламинирано тяло от кленово дърво, както и да приключи работата си със струга, който взел под наем за един ден. Дръжката бе от гравирано парче махагон, което бе намерил на един строеж във Фолс Сити. Постави прагчето за позициите с точност до милиметър.

Звучеше доста добре – всъщност наистина добре, – въпреки че Карлайл не умееше да свири хубаво, тъй като се учеше от книгите и касетите, които си беше поръчал. Все пак, изглежда, свиренето му бе достатъчно добро за Боклукчийски камион, понеже котаракът не се оплакваше много. Гели също обичаше да го слуша как свири и пее в съботните вечери, след като двамата бяха изпили по някоя и друга бира.

Както беше казал и старецът, Карлайл бе завладян от музиката на Гейб О'Рурк. През по-голямата част от съботните вечери Гейб довеждаше в кръчмата на Лерой и един китарист, който се справяше наистина добре. Двамата бяха изкусни музиканти, което едновременно изненадваше и радваше Карлайл, и накрая той реши, че е подценил възможностите, които криеха високопланинските плата.

Гейб и китаристът изпълняваха предимно мелодии, известни на местните, но от време на време се запъваха и засвирваха – първия път Карлайл не можа да повярва на ушите си! – танго. Истинско танго от улиците, директно от кафенетата на Аржентина и Париж звучеше не другаде, а в кръчмата на Лерой в Саламандър!

В ранните години на Карлайл в дома на Уин Макмилън в Мендосино понякога се появяваше един човек на име Луис. Луис беше професионален танцьор на танго – от прилизаната с брилянтин черна коса до арогантното държание. Една вечер, докато дъвчеше червена захарна пръчка, Карлайл бе чул обясненията му за това, че тангото било танц с универсално значение.

Според Луис движенията на тангото изразявали доминирането на мъжа над жената и че това доминиране се простирало чак до бруталното отношение на мъжете спрямо природата, контрастиращо с майчинските инстинкти на жените. Още преди да е свършил, Луис вече бе развил една малко несвързана теория за това как цялата история и поведение на божественото пространство биха могли да се основават на уникалните движения на тангото.

Карлайл беше единайсетгодишен, когато изслуша лекцията на Луис и видя нагледното му доказателство в потвърждение на новосъздадената от него теория. Партньор на Луис беше една пищна художничка, която бе повече от готова да доминират над нея или поне така изглеждаше в неопитните очи на Карлайл. Когато се връщаше към този си спомен, Карлайл си даваше сметка, че онова, което най-много го беше впечатлило, бе собствената теория на Луис за макрокосмоса. Тя със сигурност беше напълно различна от онова, което бе чувал някога да споменават учителите му по естествени науки, но Луис поне си имаше теория. Своя теория. Дали сериозните учени щяха да я приемат, или не – това беше отделен въпрос, но тя, изглежда, бе успяла да впечатли приятелите на Уин Макмилън.

Доколкото можеше да каже Карлайл, който все пак беше достатъчно голям, за да е в състояние да предполага подобни неща, на Луис му беше все тая дали идеите му ще бъдат възприети; повече се вълнуваше от тангото със съблазнителната художничка. Карлайл би направил същото.

Няколко години по-късно, в един глупав момент, от спомена за който още му ставаше неудобно, Карлайл прояви безразсъдството да спомене възгледите на Луис пред Коуди Маркс и да попита стария майстор дали намира нещо стойностно в тях. Коуди го бе изгледал, бе дръпнал силно от лулата си и бе казал две неща. Първо, Коуди отвърна, че неговите собствени идеи както по отношение на вселената, така и по отношение на тангото не били достатъчно изяснени. Второ, намекна, че ще е благодарен, ако Карлайл с танцова стъпка се отправи към пикапа, за да му донесе кутията с резачката. След като изпълни заръката, Карлайл не повдигна повторно въпроса.