Гейб изпълняваше перфектно различните видове танго. Както обичаше да отбелязва Карлайл, ако беше изсвирено както трябва, в тангото имаше своеобразно минималистично, пестеливо качество – почти същото като в критериите на сър Хенри Уотън за добре построената сграда: простор, здравина и красота. В началото местните освиркваха Гейб, когато той започнеше някоя от своите песни от парижките кафенета. След известно време обаче започнаха да осъзнават, че отношението на акордеониста към точно този вид негови изпълнения беше изключително сериозно, затова когато се протегнеше назад и засвирваше някое старо танго, всички притихваха.

Карлайл вярваше, че акордеонът е инструмент с уникален глас, различен от всичко друго. С напредването на вечерта, когато кръчмата започваше да се опразва, той и Гели ставаха да танцуват, бавно и вдъхновено. Гейб знаеше някои от старите хитове и с това си спечели признателността на Гели. Тя си поръчваше "Звезден прах", "Помня те", "Септемврийска песен" – хубавите парчета от времето, когато ходеше на танци в залата "Флагстоун". Гейб ги знаеше всичките.

Карлайл пък винаги искаше да му изсвирят "Есенни листа", една от любимите му. Гейб докосваше дълбоко душата му със специалния начин, по който изпълняваше тази песен – сякаш докосваше звуците така, както Коуди Маркс бе плъзвал ръце по някой шкаф в момента, в който го завършваше. Китаристът тихо се включваше и само подчертаваше онова, което Гейб изтръгваше от акордеона.

В крайна сметка фактът си беше факт – Карлайл се беше установил на едно място, наречено Саламандър. Той и Гели танцуваха в "Лерой" и обикаляха из района с колите си, любеха се в монумента на Коуди и си готвеха един на друг, приготвяха си огромни пакети с пуканки и ходеха в автокиното на Ливърмор. Когато Гели го помолеше, Карлайл сваляше петструнното банджо от стената и се впускаше в елементарни за изпълнение мелодии: "Баща ми беше фермер в Йеркс Каунти, притежаваше осемдесет акра земя и много грижи..."

Веднъж им хрумна да запалят пикапа му, да хвърлят две торби под брезента на каросерията и да отпрашат към Лас Вегас, намиращ се на хиляда петстотин седемдесет и четири километра от Саламандър, тъй като Гели никога не беше ходила там. Дяволът Джак бе обещал, че един ден ще я заведе, но така и не го направи.

Отседнаха в хотел, наречен "Брегът на Барбара", и играха на блекджек. В по-дивите му години Карлайл и Бъди редовно отскачаха до Сан Франциско или Рино, за да играят блекджек. Един късен съботен следобед, с ръката на Гели, обгърнала рамото му, той постави зелен чип на една маса за залози от по двайсет и пет долара и за десетина минути успя да спечели над деветстотин долара.

Според разбиранията на Карлайл подобен късмет притежаваше едновременно чистотата на Бах и привлекателността на първо запознаване със секса. Когато картите се обърнаха срещу него, той се отказа, взе си печалбата и заведе Гели в един скъп магазин, откъдето купи нова рокля, обувки и всичко останало. Същата вечер двамата вечеряха в малък ресторант, подобен по елегантност на онези, които Гели беше виждала само по списанията. Тя изглеждаше слаба и шикозна в новия си тоалет, а Карлайл бе облечен в дрехите си от Станфорд: сиво сако от туид, графитеночерни панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.

След вечеря я заведе на танци в истински нощен клуб, както веднъж беше обещал. Най-хубавото за него от цялото пътуване бе да наблюдава как Гели се забавлява, да слуша тихия смях, да я гледа как сбърчва вежди, докато чете менюто в "Майкълс". Късно вечерта се любиха страстно, Гели бе всеотдайна и нежна и нашепваше в ухото му колко е доволна и колко силно го желае. Той изпитваше същото и го каза. На следващата сутрин потеглиха обратно към Саламандър и по пътя пееха заедно с радиото и гледаха как планините приближават към тях.

През август Гели стегна багажа си за Спеърфиш, започна да ходи на лекции и писа на Карлайл: "Прекрасно е. Сякаш отново съм на осемнайсет. Дори ходих на футболен мач и пях заедно с всички бойната песен на колежа. Ела ми на гости, дърводелецо. Липсваш ми."

На Карлайл Макмилън бавно му просветна, че е дошъл в Саламандър с една-едничка цел: да избегне огромния икономически колос, наречен прогрес. Искаше му се той да отмине, без да го забележи, да се самосъхрани възможно най-цялостно в Йеркс Каунти и да запази максимално разсъдъка си.

И така, Карлайл си мислеше, че вече е разбрал. Най-добре беше човек да е по-нисък от тревата, да си върши работата както трябва, без да прекалява, да си изчисти речника и да си намери солидна жена. Да опростява нещата, да не допуска усложнения. Изглежда, подобна тактика действаше.

У него се събуди интерес към дребните ястреби. Беше ги забелязал още първия ден, в който бе обиколил мястото, станало негова собственост. Докато работеше по къщата, те летяха високо над него или кацаха по клоните на дърветата в малката горичка от другата страна на шосето.