Докато слушаше Бъди, Карлайл си мислеше, че предложението си имаше своите достойнства, стига веднъж човек да превъзмогнеше първоначалното си усещане за налудничавост. Цените на автомобилните застраховки щяха да паднат, както и процентът на престъпността. Лошата музика щеше да се изпари. Имаше и още плюсове. Бъди му беше изброил доста дълъг списък от тях, но точно сега Карлайл не можеше да си ги спомни всичките. По дяволите, Бъди Риймс му липсваше понякога, липсваха му компанията му и добрите му идеи. Освен че беше свестен дърводелец и приятел в пиенето, Бъди бе и първокласен обществен теоретик – е, може би едно-две нива под тази категория – и се държеше като пълна противоположност на Карлайл, като казваше и правеше неща, които Карлайл никога не би си и помислил да каже или направи.

Уейлън и Уили ръмжаха от музикалния автомат в кафенето, възхвалявайки мъжете, пиянстващи из долнопробните заведения, и добродушните мазохистични жени, които ги обичаха въпреки греховния им начин на живот. В цилиндричната пластмасова касетка на тезгяха имаше място за десет парчета пай. Шест бяха изчезнали. Бяха останали ябълков пай и някакви чудесии с крем, изглеждащи някак печално в края на деня – сутрешната им енергия бе само спомен, заменен от ранно нощно клюмване. Карлайл реши, че парчетата пай не са лоша метафора на самия него, както и на жената, която излезе от кухнята и го забеляза да седи пред тезгяха и да се клатушка бавно върху една от високите табуретки.

– О, здравейте. Не знаех, че е влязъл клиент. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Гели Девъроу беше уморена, чувстваше се уморена и изглеждаше уморена. Приятен, не много висок глас. Леко обрулено от вятъра малко тъжно лице. Тялото беше слабо – може би да, а може би не. Дълга черна коса с няколко сребристи кичура из нея, вързана на опашка с ластик. Очи с някак омагьосващ цвят – сив или близък до сивото. Много, много отдавна трябва да е била красива, но сега имаше същия сух, изтощен вид като града, в който живееше.

– Ами, опитвам се да намеря къде да вечерям и това, изглежда, е последната ми надежда в Саламандър.

Гели Девъроу се усмихна – добра усмивка, искрена усмивка.

– Тук обикновено си хапваме стабилно някъде около дванайсет на обяд. Към шест е леката вечеря, а дванайсет часа по-късно – закуската. Така че в известен смисъл сте попаднали в пролуката, а последната ви надежда си отива с всяка секунда. Ето, хвърлете един поглед на менюто и може би ще успеем да измислим нещо.

Менюто беше написано на ръка и пъхнато в напукан пластмасов джоб. Карлайл бе виждал същия този списък във всяко едно кафене от тази част на Америка: хамбургер, чийзбургер, зеленчуков бургер, хамбургер с бифтек, свинско филе, сандвич със сирене на грил, сандвич с риба тон, сандвич с яйце, пържени картофи... Цената на сандвича с риба тон беше два долара и четирийсет и пет цента (заедно с пържени картофи), но това предложение бе зачеркнато от менюто.

Карлайл вдигна поглед към Гели и приятелски се усмихна.

– Какво ще ми препоръча главният готвач? Пилето с бадемов сос и розмарин, сервирано с непретенциозно бяло вино, или телешкото със сметана?

Тя отвърна на усмивката му.

– Ако бях на ваше място, щях да си поръчам топъл сандвич с пуешко месо и салата за гарнитура – още повече че току-що почистих грила и не изгарям от желание отново да се занимавам с него. Ще ми е лесно да ви го приготвя и обещавам, че по-късно няма да скочи и да ви ухапе прекалено лошо. Особено съм загрижена за първото.

– Добре тогава, така да бъде. – Карлайл отново се усмихна. – Кафе без сметана и чаша вода от листата на течностите. Не си правете труда да ми слагате от специалната заливка за салати, а ми донесете парче лимон, за да го изцедя отгоре.

Тя му сипа чаша кафе – хубаво кафе – и се скри в кухнята. Чуваше я как отваря и затваря вратата на хладилника, докато той потропваше с крак по стената на музикалния автомат и се опитваше да игнорира младежа с мазна коса, който удряше бутоните на машината за пинбол с дланите на ръцете си. Останалите тийнейджъри, измъкнали се за момент от миазмата на своята самопогълнатост, гледаха към него и нервно се подхилкваха. Ако Бъди беше тук, щеше да смъкне панталони и да им покаже голия си задник, както беше направил веднъж във Фресно.

Чу тананикането на микровълновата фурна. След няколко минути сандвичът беше готов. Две големи лъжици картофено пюре, парченца пуешко, задушаващо се между половинките бял хляб, и тъмен сос върху всичко.

Салатата беше от маруля с настърган отгоре морков. А ето и неговия лимон: той поглеждаше свенливо към него, сякаш искаше да му каже: "Можеше да си вземеш изискан сос, но ти предпочете мен!" Купата, в която бе сложена салатата, беше от онези пластмасови недоразумения – имитации на дърво. Карлайл ги бе виждал и преди и предполагаше, че някъде към хиляда деветстотин петдесет и пета година някой сладкодумец бе преминал през тази част на страната с камион, натоварен с торби от въпросните красавици, и бе продал хиляди от тях на всички малки кафенета във всички малки градчета.

"Не се чупят и по тях не остават петна, освен това изглеждат досущ като дървени. Наистина ще сте доволни, гарантирам ви го."

И така, тези малки купички продължаваха да предлагат салата от марули, убедени в своята способност да надживеят всичко друго освен една слънчева експлозия.

Карлайл се зае енергично и сериозно с яденето. Жената си сипа кафе, облегна се на хладилната витрина за безалкохолни напитки.

– Не сте оттук, нали?

Той поклати отрицателно глава – устата му беше пълна с картофено пюре и сос. След като преглътна, отвърна: