– Не, не съм. Как познахте?

– Ами първо, изразявате се с пълни изречения и използвате приборите за хранене. Това направо ме разби.

Добър отговор. Беше бърза и умна. И той се засмя, докато опипваше повърхността на сандвича си.

– Някога бях от Калифорния. Сега съм от пикапа си.

Хапка пуешко, глътка кафе, за да преглътне хапката. По неизвестна и за него самия причина я попита към кого трябва да се обърне човек, ако пожелае да си купи някое малко местенце тук.

– Сесил Маклин има офис в дома си, на гърба на кафенето – от другата страна на алеята. В Ливърмор има агенция за недвижими имоти "По-добрите къщи и градини". Това е на около петнайсет километра югоизточно оттук. В предложенията им се включва и Саламандър. Сесил е техен представител.

– Предпочитам да прескоча агентите. Няма ли друг начин да се разузнае наоколо?

Тя любопитно го изгледа.

– Всички напускат или се опитват да напуснат, а вие мислите да се заселвате тук?

– Само мисля. Опитвам се да се боря срещу нахлуването на онова, което минава за цивилизация, доколкото е възможно. Саламандър ми изглежда достатъчно добро място, където може да се барикадира човек.

– Правилно сте го преценили. Просто излезте на улицата и размахайте табела, на която пише: "Търся да купя място". Ще бъдете прегазен от хора, навиращи нотариални актове в лицето ви.

Тя отново напълни чашата му с кафе и се облегна на хладилната витрина. Наблюдаваше непознатия, докато той се хранеше. Наистина беше от друго тесто, с това кожено яке, изтъркани джинси и риза от деним. Кестенява коса, дълга до раменете – дълга почти колкото нейната, – опъната назад с помощта на жълтата кърпа, превързана през челото му. Тъмни очи и слабо тяло с яки рамене. Добри маниери. Очевидно цивилизован. Някъде около трийсет и пет, може би малко по-стар. Матова кожа с първите гънки от възрастта и слънцето около очите и устата. Ръце, които бяха отхвърлили доста физическа работа, ако можеше да се съди по вида им.

За един кратък миг Гели Девъроу се зачуди какви ли бяха възможностите за нещо по-така, после отхвърли тази мисъл. Преди две години беше опитала – с Харв Гътридж, който притежаваше каменоломната в покрайнините на града. Харв знаеше как да ухажва жените и една вечер, след като бе затворила "Дани", Гели се бе озовала в леглото му в Ливърмор. Направи го още два пъти. Не беше кой знае какво от гледна точка на секса, но съпругът Джак отдавна бе престанал да обръща внимание, а Харв поне повтаряше, че е почти най-красивото нещо, което някога е виждал.

После Харв беше започнал да се хвали наляво-надясно със завоеванието си, а Гели нямаше нужда от всичките тези многозначителни погледи, с които я измерваха постоянните клиенти на "Дани", докато слагаше чиниите отпреде им, затова прекрати връзката. Джак така и не даде да се разбере дали е чул нещо по въпроса, а Харв продължаваше да са отбива у тях от време на време, за да пие с него.

 Харв не му хареса, че е отблъснат от жена, затова сега се усмихваше като трапер, поел към дома с преметната през рамото плячка. Беше я притежавал и нямаше нищо против да разправя на всеки, който имаше желание да го слуша, колко страстна мадама е тя, когато свалиш дрехите и я разпалиш.

Докато наблюдаваше Карлайл Макмилън, Гели си даваше сметка, че няма смисъл да си мисли за някакви евентуални романи с него. Млъкни и затваряй. Сложи храната на тезгяха и почувствай бавното разложение на всичко, свързано с женската ти същност. Превръщаше се в едно от момчетата. Постоянната клиентела я третираше така. Също и Джак, когато изобщо решеше, че има какво да каже. Разпознай капана, когато го видиш. Бавен ляв завой, това е най-доброто, което можеш да направиш засега. И все пак щеше се да беше малко по-добре облечена тази вечер, може би в новата риза и джинсите, които си бе купила преди две седмици от разпродажбата в "Шърлийн"; също така се щеше да си бе сресала косата преди около час, когато си бе помислила за това. Просто се искаше да беше свършила тези неща – без някаква определена причина.

Но беше уморена и може би заради това минаваха подобни мисли през главата. Осем часа по-рано, преди да тръгне за работа, бе наблюдавала как някакъв самотен орел кръжи с един от последните летни ветрове. Докато стоеше насред дългото поле, водещо към началото на следобеда, и гледаше орела, чуваше кашлицата на Джак откъм кухнята, на сто метра зад гърба . Кашлицата му беше по-зле от вчера, а вчера – по-зле от онзи ден. Цигарите и уискито буквално го бяха хванали за гърлото. Той умираше. Но, от друга страна, Джак умираше от десет години. Гели Девъроу също бе почнала да умира – по свой собствен начин, – и то от доста време. Може би откакто се беше омъжила за него преди двайсет години и бе дошла във Великата американска пустош.

Между мъжа в кухнята и онзи, за когото се беше омъжила, имаше много общо. Понякога, когато се замисляше по въпроса, още виждаше как ранният Джак, облегнат на една дъсчена ограда по време на родео в Ефи, Минесота, си играе със своето ласо. Твърд, тънък, надут самохвалко с неговите каубойски ботуши и шапка, риза с перлени копчета и колосани джинси, препасани с широк кожен колан, на чиято медна тока беше гравиран надпис "Дяволът Джак". В онези далечни времена Джак Девъроу беше смел ездач на диви коне и бикове, както и на младите жени, осмелили се да му се усмихнат. Гели и две нейни приятелки от Бемиджи му се бяха усмихнали.