Съжалявах много за това. Някога Саламандър беше едно добро място. И все още е, в известен смисъл. Но ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че дните ни са преброени още от времето, когато през хиляда осемстотин деветдесет и шеста година Ебъл Олсън забил колче в земята и нарекъл града на реката Литъл Сал, която на свой ред получила името си от кавалеристите, момчетата, преминали като тайфун оттук, развели знамето на идеята за "явното предопределение" и покосили голяма част от местното население, разчиствайки терена за белите заселници.

В исторически контекст индианците били куражлии, но не можели да се мерят с трийсет и седем милиметровото оръдие, изобретено от някой си Бенджамин Бъркпи Ходжкис от Уотъртаун, Кънектикът, или с разработената и патентована първа успешна картечница в света на доктор Ричард Джордан Гатлинг. Освен огневото надмощие имало грубо потъпкване на мирни договори и заграбване на земи, от които дори Чингис Хан би се изчервил, да не говорим пък за мисионерите, хвърлящи неистови усилия да убедят езичниците, че християнството е техният истински път към спасението, каквото и да означавало това.

Онова, което окончателно довършило индианците, било, че просто сме ги лишили от основния им източник на препитание, избивайки всички бизони, изличавайки и последното стадо от района около река Канънбол през хиляда осемстотин шейсет и трета с помощта на обединените сили на военните, наемниците и старите врагове на сиуксите от горите, племето кри. По дяволите, правителството дори раздало медали на ловците на бизони за ролята им в обезвредяване на индианската заплаха.

Въпреки всичко, спомням си как стояха нещата по времето, когато още бях малко момче от тази област, наричана Уест Ривър Каунти. Особено ясно си спомням съботните вечери. Фермерите и едрите земевладелци пристигаха в града, спираха в местния изкупвателен пункт, където продаваха по някое и друго яйце или пилета, за да се сдобият с джобни, после продължаваха надолу по улицата, за да си купят плодове и зеленчуци, да се подстрижат или нещо друго. Наричахме ги "Нощите на дъщерите и яйцата", защото това предимно донасяха фермерите със себе си, когато идваха в Саламандър. Градският оркестър свиреше в малката беседка в парка, а хората си купуваха пуканки от оцветения в бяло, синьо и червено фургон наблизо и дъвчеха, докато слушаха "Звезди и ивици завинаги", както и други свои любими песни. Децата тичаха наоколо, старците бъбреха, а насред всичко това се вихреше някой сложен танц, водещ към създаването на ново семейство.

Както и да е, известно време часовникът си тиктакаше и лихвите ни растяха, макар никой от нас да не си даваше сметка за това. Просто приемахме за даденост, че всичко ще си продължи все така щастливо во веки веков и даже че с течение на времето ще става по-добре заради чудесата на земеделската химия и подобрените приспособления във фермите.

Докато оркестърът свиреше своята версия на "Гари Оуен", старият марш на армията на Кастър, нещата изглеждаха много добре. Нямахме ни най-малка представа, че кредиторът вървеше към нас. Беше слаб и жилав, с изпито лице, но все още се намираше твърде далеч, така че не можехме да го съзрем. Разбери едно, господине, тази част от страната е три пъти по-трудна. Това е сигурно. Тънка почва, ниска трева, оскъдно количество вода. Ранните картографи не са я нарекли Великата американска пустиня току-така. Без мечтите за създаването на империя тя вероятно щеше да си остане незаселена. Но федералното правителство вдигна флага на "явното предопределение", изпуснат от кавалеристите, и го предаде на разни бързаци, които на свой ред го развяха, показвайки на всеки черепа с кръстосаните кости от другата страна.

Федералните останаха в играта, дадоха ни земя чрез различни актове на Конгреса, заедно със субсидии за скъпоструваща иригационна система и за зърнодобив, който и без това вече бе в излишък. Естествено, когато ги подкупят за нещо, хората обикновено го правят. Окуражаването да се пресушат водните запаси, които биха могли да се попълнят отново едва след сто и повече години, обикновено води до пълното изпразване на тези водоизточници след време. Подобно нещо се случва и с почвата, ако бъде оставена да бъде отвята от вятъра или да бъде отмита във водите на реките заради лоши фермерски практики и изтощаване. Проблемът е, че има някои фундаментални закони, когато става дума за почвите и водите, а именно: когато изчезнат, вече ги няма – ако не завинаги, поне за доста дълъг интервал от време.

Един професор от някакъв колеж на изток дойде и заяви: "Всичко е свършило, момчета." Каза ни, че в резултат на стореното с почвите и водите са ни останали трийсетина години, не повече.

Предложи да създадем нещо, наречено "общинска мера за бизони", като идеята бе, че федералните трябваше да помогнат на хората да се преместят оттук и всички земи, с изключение на разположените покрай главните пътища градове, да се върнат обратно към природата и да бъдат заселени с бизони и други създания, които щяха да се грижат за това място по-добре от хората.

Аз лично смятах, че идеята е много добра. Разбира се, не всички споделяха мнението ми и някои от момчетата дори заплашиха да изселят професора, ако не завлечал задника си обратно на мястото, където се намирал неговият колеж. Боби Ийкинс нарече учения "варено яйце" и добави, че всички интелектуалци са луди за връзване. Боби каза, че е обикалял из района с пикапа си и е забелязал колко много вода блика от иригационните системи.

Но голата истина бе, не бяхме изразходвали водата, изтощили почвата и като цяло бяхме допринесли за разрушаването на това място. Но парите от американските данъкоплатци продължаваха да идват към нас, за което бяхме едновременно благодарни и донякъде – засрамени. Всички знаеха, че тези субсидии не бяха нищо друго освен пари, изпращани като милостиня на хората, за да ги принудят да продължат да правят онова, което правеха, докато нашата любима маркетингова система не кажеше, че трябва да престанат да го правят. Естествено, възразявахме срещу подобен начин на мислене, тъй като то до известен смисъл ни намирисваше на социално подпомагане, а тук много се палим, когато стане дума за подобни измами и всякакви правителствени намеси като цяло. Така че дегизирахме всичко това чрез използване на термини като "земеделски програми" и "фермерска политика".

Обърнах касетката, като спрях за малко историческата лекция, изнасяна от стареца. Той отиде до тоалетната и се върна с две чаши кафе.

– Винаги се смея до пръсване на дебатите относно земеделските програми в Конгреса – продължи той. – А също и на споровете за онова, което обичат да наричат "спасяване на фамилните ферми". Подобни изрази изграждат топли, неясни картини в съзнанието на гражданите. Нали се сещаш: три поколения от едно семейство, насядали около печката с дърва и въглища, кокошките, кълвящи около плевнята, танците в кметството всяка петък вечер, лимонада на люлката, разположена на предната веранда, последните оцелели от старите ценности – нещо, което всички наричат "истинската Америка".