Според мен ние всъщност сме в манифактурния бизнес от много време. Питсбърг произвежда стомана, Сиатъл строи самолети, ние произвеждаме зърно и месо. Няма разлика между онова, което ние правим, и – да речем – производството на нефт в рафинериите или поточните линии в Детройт. Посети някой огромен месарски цех или завод за пакетиране във Фолс Сити и ги виж как накълцват някое животно на парчета, ако се съмняваш в това, което ти казвам. Аксел Лукър например притежаваше две хиляди акра земя и беше взел под аренда още хиляда. Около плевнята на Аксел не кълвяха никакви пилета. Всъщност Аксел изобщо нямаше плевня.

Онова, което имаше, бе нова къща от сглобяеми конструкции във фермерски стил, няколко сглобяеми халета, в които държеше машините си, и малка гора от сребристи метални контейнери за зърно, където можеше да съхранява реколтата, за да я продаде в най-подходящия момент. И Аксел не се притесняваше, защото, ако цените на зърното не скочеха, той просто се оттегляше и оставяше правителството да действа вместо него. Ако обаче цените нараснеха, той не беше длъжен да поделя допълнителните си приходи с останалите данъкоплатци.

Между другото, жената на Аксел купуваше яйца и пилешко от Ливърмор вместо от местния магазин. Докато тя пазаруваше, Аксел се отбиваше в брокерския офис в центъра на града, за да види как вървят нещата на пазара. От бюрото по земеделието изобщо не обичат да говорят за тези неща, предпочитайки холивудската версия за самотния изтощен фермер, борещ се срещу алчния банкер, като същевременно подпомагащите програми на бюрото притискат и последните останали индивидуални фермери и малките градове до стената.

Заедно с фермерството и земеделието ние също така сме и по много смешен начин замесени в бизнеса с отскубването. Винаги съм мислел, че отскубване има, когато извадим нещо и на негово място не поставим нищо друго. Използвахме почвата и водите прекомерно, многократно надхвърляйки техните естествени способности да се самовъзстановяват. От тази гледна точка бяхме и в миньорския бизнес – минирахме почвите и водите. Нямаше защо да се притесняваме за това, защото, ако проблемът с почвите и водите станеше прекалено сериозен, бяхме напълно сигурни, че данъкоплатците отново щяха да ни подкупят да запазим семейното животновъдство, макар че именно ние сме причинили проблемите.

За щастие, бяхме прекалено добри в прикриването на всичко това допреди няколко години, когато някои странични наблюдатели започнаха да ни задават твърде конкретни въпроси относно нашата жизнеспособност. Нашите конгресмени бяха прекалено ефективни, когато продаваха на останалата част от Америка идеята за запазването на пасторалния начин на живот, който вече не съществуваше, а и едва ли изобщо е бил някога. Един особено полезен мит, който се бе превърнал в опашата лъжа.

Наред с тази лоша новина вървят и всички останали неща, които винаги са работели срещу Саламандър и жителите му. С разрастването на земеделието в резултат предимно на щедростта на Конгреса и прилива на средства в наша посока, все повече намаляваше броят на местните жители, способни да раждат деца и да купуват разни неща. В по-голямата си част хората в продуктивна възраст напускаха щата, а няма ли деца, няма и училища. Загуби ли една общност децата си, загубва сърцето си. Единиците останали деца пътуват на дълги разстояния, за да се възползват от онова, което минава за образование в тази част на страната. Противно на общоприетите схващания, прииждащите средства ни най-малко не подпомагат малките градове, а само едрите земевладелци и големите земеделски фирми. Но това не спира, продължава и нещата вървят към по-зле.

От време на време някой и друг собственик на магазин в Саламандър се опитва да ни раздвижи. Като младата жена, поела универсалния магазин през седемдесет и шеста например. Тя изгради група за развитие и се опита да прокара идеи, твърде чужди за местните. Дори уреди някакви университетски съветници да дойдат дотук, за да проучат нещата и да направят препоръки.

И, о, боже, хората от градчето мислеха, че тези професори са наистина странни птици! Единият се опитваше да ни спечели за идеята да "завържем обувките си по пътя нагоре", което за повечето от нас беше все едно казано на чужд език. И бе противно на съвета, който бяхме получили от губернатора и неговите икономически гении, надяващи се, че Саламандър може да привлече някой голям завод за пакетиране на месо или – още по-добре! – лазерен изследователски център.

Проблемът се състои в това, че никоя индустрия не изгаря от желание да изгради клон на място, където липсва работна ръка, където канализацията е в окаяно състояние, а водните запаси намаляват. Предприемачите хвърлят един поглед на игрището за голф в Саламандър с неговата обгоряла от слънцето трева и пъплещи из нея змии и избират нещо малко по-приятно.

Както и да е, Шърлийн Лоренцен наистина се измъчи с магазина си, тъй като местните пазаруваха в хипермаркета "Уолмарт" във Фолс Сити, и се опита да ни запали по идеята да превърнем Саламандър в "град, в който хората ще искат да идват и да живеят". Признавам, че някои от идеите бяха интересни.

Например, тъй като в Саламандър можеш да си купиш къща на безценица, тя предлагаше да превърнем града в рай за бедстващи художници и писатели. Щяха да плащат наема си под формата на уроци на местните жители и като цяло щяха да създадат едно по-артистично и интелектуално общество. По силозите и в "Лерой" се шегуваха с това, отбелязвайки, че единственото нещо в Саламандър, което заслужаваше да бъде нарисувано, бяха бузите на Алма Хикман, както и жълтите ленти на магистралата.

Шърлийн споменаваше и други начини за раздвижване на живота, като например изграждането на нова канализационна система и преустройство на общинския водоем. Но когато се стигна до минимално покачване на данъците, за да се съберат средства за това, всички се обявиха против. Основен проблем на всеки град, пълен предимно със старци – макар че тук малко обобщавам – е, че те не са склонни да инвестират в бъдеще, което няма да доживеят да видят.