— На колко години беше тогава?

— На деветнадесет.

— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.

— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?

— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.

— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.

— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?

— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.

— Наистина ли мислиш така?

Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.

— А нашата война тука?

Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:

— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.

— Защо?

— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.

— Защо пък ще ни избиват, по дяволите?

— За да печелят време например. Тръгне ли да се затяга примката около Япония, те ще гледат да се свият като охлюв в черупката си. Какво ще си губят времето с няколко хиляди пленници. За японците животът съвсем няма онази стойност, която има за нас. А и това, че нашите войски са на тяхна земя, ще ги направи още по-жестоки. — Гласът му бе съвсем спокоен и равен. — Мисля, че на нас ни е спукана работата. Естествено, надявам се да не съм прав, но според мен това ни чака.

— Розово бъдеще, няма що! — мрачно отбеляза Царя, а когато Питър Марлоу се изсмя, продължи: — Какво се хилиш, по дяволите? Все ще намериш да се хилиш, когато най не трябва.

— Извинявай, навик.

— Я ела да излезем навън. Тия мухи взеха да стават досадни. Ей, Макс — провикна се Царя, — що не пораздигнеш малко тука?

Макс се приближи и започна да чисти, а Царя и Питър Марлоу се измъкнаха през прозореца. Точно отпред имаше брезентов навес, а под него — масичка и пейка. Царя седна на пейката, а Питър Марлоу подви крака и се настани на земята по местен обичай.

— Да ме убиеш, не мога да седна така — рече Царя.

— Много е удобно. Свикнах, докато бях на Ява.

— Откъде го знаеш малайския така добре?

— Живях известно време на село.

— Кога?

— През четирийсет и втора. След капитулацията.

Царя търпеливо го изчака да продължи, но подробности не последваха. Той почака още малко, после попита:

— Как така си живял на Ява след капитулацията, като по това време всички вече бяхме в лагера за военнопленници?

Питър Марлоу се разсмя на глас:

— Тя, историята, не е нищо особено. Просто не ми се нравеше перспективата да отида в лагер. Всъщност, след като прекратихме военните действия, се изгубих в джунглата и случайно попаднах в онова село. Смилиха се хората над мен и… Живях там около половин година.

— И как беше?

— Страхотно. Всички бяха много дружелюбни. Приеха ме като свой. Обличах се като тях, дори си потъмних кожата — макар че това си беше пълна глупост, защото ръстът и очите ме издаваха, — работех на оризищата…

— Работеше на оризищата? Ти сам?

— Бях единственият европеец, ако това имаш предвид — отвърна Питър Марлоу след кратко мълчание.

Погледът му се зарея над лагера. Слънцето нажежаваше праха, вятърът го вдигаше и завърташе. Вихрушките му напомняха за нея. Отвърна очи на изток, към буреносния хоризонт. Но тя бе част и от небето. Вятърът се усили и огъна върховете на кокосовите палми. Но тя бе част и от вятъра, и от палмите, и от далечните облаци.

Питър Марлоу откъсна мислите си от нея и проследи с очи корееца часови, който тътреше крака край оградата, плувнал в пот от смазващата горещина. Униформата му беше дрипава и мръсна, кепето — смачкано като физиономията му, а пушката висеше килната на рамото.

Той отново вдигна очи към небето и огледа простора. Това бе единственият начин да се освободи от чувството, че се намира в клетка — клетка, изпълнена до пръсване с мъже, преливаща от мъжка миризма, мъжка мръсотия и мъжка глъч. „Без жената мъжът е просто нелепа шега“ — безпомощно си помисли Питър Марлоу, докато сърцето му кървеше под палещото слънце.

— Питър, я виж!

Царя зяпаше към склона с отворена уста. Питър Марлоу проследи неговия поглед и сърцето му се сви — по пътеката към тях слизаше Шон.