„Спокойно — каза си Питър Марлоу, — спокойно. Нахвърлиш ли се на Грей, лошо ти се пише.“

— Свърши ли с въпросите?

— Засега да. Но помни — Грей се приближи една крачка и уханието от канчето започна да го мъчи отново, — в списъка сте — ти и оня мошеник, приятелят ти. Не съм забравил за запалката.

— Не разбирам за какво говориш? Не съм направил нищо незаконно.

— Но ще направиш, Марлоу. Продаде ли си човек душата, все някога ще трябва да плати.

— Ти нещо откачаш!

— Оня мошеник, лъжец и крадец…

— Той е мой приятел, Грей. И не е мошеник, нито крадец.

— Но е лъжец.

— Всеки е лъжец. Дори и ти. Нали излъга за радиото. Човек трябва да лъже, за да оцелее. Много неща трябва да прави…

— Дори да ближе задника на един ефрейтор за манджа? Вената върху челото на Питър Марлоу се изду като малко черно змийче, но гласът му остана тих, а гневът му бе прикрит зад най-изискани обноски.

— Ах, как бих те разсипал от бой, Грей. Но е проява на лош вкус да се разправяш с хора от простолюдието. Не е честно някак си.

— Я върви по дяволите… — започна Грей, но не можа да продължи, защото яростта му се надигна в гърлото и го задави.

Питър Марлоу се вгледа в очите му и разбра, че е излязъл победител. За миг изпита удоволствие от тържеството над врага, после гневът му изведнъж се изпари, той заобиколи Грей и продължи нагоре по хълма. Не бива да проточваш битката, щом веднъж си я спечелил. Това също е проява на лош вкус.

„Заклевам се в отца и сина — беснееше Грей, — ще си платиш за това. Ще те накарам да коленичиш и да ме молиш за прошка. Но от мен прошка няма да видиш! Никога!“

Мак взе шест таблетки и сбърчи чело от усилието, когато Питър Марлоу му помогна да се надигне, за да пийне вода. Преглътна ги и се отпусна в леглото.

— Благодаря ти, Питър — прошепна той. — Това ще свърши работа. Благодаря ти, момчето ми.

Не след дълго Мак потъна в сън — лицето му гореше, далакът му бе подут до пръсване, а мозъкът му се разкъсваше от кошмарите. Видя жена си и сина си дълбоко в океанските глъбини, видя как рибите ги ръфат и ги чу да крещят от болка. Видя и себе си пак там, в дълбокото, хвърляше се срещу акулите, но ръцете му нямаха достатъчно сила и гласът му нямаше достатъчно сила, акулите късаха плътта на най-скъпите му същества и пирът им нямаше край. Акулите имаха гласове и смехът им бе смях на демони, а над него плуваха ангели и го насърчаваха: „Бързай, Мак, бързай, ако искаш да успееш!“ После вече нямаше акули, само жълтокожи мъже с щикове и златни зъби, източени като шила, наобиколили него и семейството му на дъното на морето. Щиковете им бяха огромни и заострени. „Не тях! — крещеше той. — Мен убийте, мен!“ И безпомощно наблюдаваше как убиват жена му и сина му, а сетне идваше и неговият ред и ангелите гледаха отстрани и шептяха в хор: „Бързай, Мак, бързай. Бягай, бягай, бягай надалеч оттук и ще се спасиш!“ И той избяга, въпреки че не искаше да бяга, избяга далеч от сина си и от жена си, от окървавеното море край тях. Тичаше сред кръвта и се задавяше от вкуса й но не спираше и акулите не спираха да го преследват, акулите с дръпнати очи и златни зъби-шила ръфаха плътта му с пушки и щикове и го притискаха отвсякъде. Той се съпротивяваше, молеше се, но нищо не бе в състояние да ги спре и те го обградиха. Тогава Йошима заби щика дълбоко в корема му и болката бе невъобразима, неописуема. После Йошима измъкна щика и той усети как кръвта шурти през разкъсаната плът, през всички рани по снагата му, през самите пори на кожата, докато накрая в тленната черупка на тялото остана само душата му. И едва в този миг, едва в тази последна секунда, тя се устреми навън и се сля с кръвта на морето. Заля го огромно, блажено, необятно облекчение и той посрещна с радост смъртта.

Мак отвори очи. Одеялата бяха прогизнали от пот, но треската бе преминала. И разбра, че и този път е оцелял. До леглото му седеше Питър Марлоу, а някъде зад него тъмнееше нощта.

— Здравей, момчето ми.

Думите бяха съвсем тихи и Питър Марлоу трябваше да се наведе напред, за да ги чуе.

— Добре ли си, Мак?

— Добре съм, момчето ми. Струва си да изстрада човек такава треска, за да види колко е добре после. Сега ще поспя. Донеси ми нещо за ядене утре.

Мак затвори очи и потъна в сън. Питър Марлоу вдигна одеялото и избърса потта от човешката развалина под него.

— Откъде да взема сухи одеяла, Стивън? — запита той, щом зърна влезлия в отделението санитар.

— Не знам, сър — отговори Стивън. Често бе виждал този млад мъж. Изглеждаше доста приятен. Може би… но не, Лойд ще се разсърди ужасно. Някой друг път. Време колкото щеш. — Май все пак ще мога да ви помогна, сър.

Той отиде до четвъртото легло и дръпна одеялото от мъжа, който бе завит с него, после чевръсто измъкна и долното одеяло и се върна.

— Ето — рече Стивън. — Вземете тези.

— Ами онзи човек?

— Той ли? — тъжно се усмихна санитарят. — Той вече няма нужда от тях. Горкото момче!

— О! — Питър Марлоу погледна да види кой лежи там, но лицето му бе непознато. — Благодаря! — рече той и се зае да оправя леглото.

— Момент — обади се Стивън. — Дайте на мен. Тая работа ми се удава много повече, отколкото на вас. — Той се гордееше, че може да застила леглата, без да причини болка на пациентите. — Не се безпокойте за приятеля си. Аз ще имам грижата всичко да е наред — каза Стивън и подгъна одеялото отвсякъде, като че завиваше бебе. — Ето, виждате ли!

Той погали Мак по главата, после извади кърпичка и попи няколко капчици пот от челото му.

— За два дни ще се оправи. Ако имате малко храна в повече… — Млъкна, вдигна поглед към Питър Марлоу и очите му се наляха със сълзи. — Колко съм глупав. Но не се притеснявайте, Стивън ще се погрижи за него, не се безпокойте! Днес нищо повече не можете да направите за него. Идете си и се наспете хубаво. Хайде, бъдете добро момче.

Смаян, Питър Марлоу се остави да бъде изведен навън. Стивън му се усмихна за лека нощ и влезе обратно в бараката.