Царя остана невъзмутим. „О, боже — помисли си Питър Марлоу, — железни нерви има тоя човек.“ Царя извади щипка тютюн и започна да си свива цигара. Като видя това, Торусуми спря да беснее, извади пакета „Куа“, почерпи ги и се поуспокои.

— Изумен съм, че мизерните китайски търговци, за които рискувам живота си, са били толкова нечестни. Смаян съм от това, което ти, приятелю, ми каза. Дори нещо повече, ужасен съм. Като си помисля как са се подиграли с доверието ми! Цяла година върша търговия с един и същи човек. И като си помисля само, че толкова време ме е лъгал! Той заслужава да го убия, мизерника!

— По-добре го надхитри — рече Царя.

— Как? Много бих желал моят приятел да ми каже как?

— Използвай острия си ум. Кажи му, че разполагаш със сведения, които доказват какъв мошеник е. Кажи му, че ако не ти дава добра цена в бъдеще — добра цена и двайсет процента отгоре, за да изкупи старата си вина, — може да подшушнеш нещо на властите. Тогава те ще го приберат, а заедно с него ще приберат жена му и децата му и ще се гаврят с тях, докато наситят желанието си.

— Безценен съвет ми даваш. Щастлив съм, че моят приятел е толкова умен. Заради ума му и заради приятелските ми чувства към него ще предложа хиляда и петстотин долара. Това са всичките пари, които имам на света, включително и малката сума, поверена ми от един мой другар, който лежи от болестта на жените в онази кочина, наречена болница, и не може да работи.

Царя се наведе и пропъди облака комари, които кръжаха около глезените му. „Виж, това вече е друго нещо, момчето ми — помисли си той. — Чакай да видим сега — две хиляди ще са много. Хиляда и осемстотин е добре. Хиляда и петстотин също не е зле.“

— Царя те моли да почакаш — преведе Питър Марлоу. — Трябва да се посъветва с онзи нещастен човек, които иска да ти продаде толкова скъпо стоката.

Царя изскочи през прозореца и тръгна покрай бараката, като по пътя проверяваше постовете. Макс си беше на мястото, Дайно пазеше от едната страна на пътеката, а Байрън Джоунс — от другата. Откри майор Праути в сянката на съседната барака, целият потен от напрежение.

— Страшно съжалявам, сър — съкрушено прошепна Царя, — но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! — изохка той наум. — Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

— Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

— Да, сър?

— Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

— Всичко е наред, сър — отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери — работеше във Военното министерство — и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост — заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.