— Трина, не може ли…

— Не се излагай. Знаеш, че представлението започва в осем и половина.

— Има достатъчно време…

— За бога, Робин, престани! Ще ми развалиш грима!

— По дяволите гримът ти! — повиши глас той. — Утре мен няма да ме има тук!

— Няма да ми липсваш много! Толкова си груб с мене, не ме оставяш нито миг на спокойствие.

— А ти какво искаш? Лошо ли е мъжът да желае жена си?

— Стига си викал, за бога! Ще ни чуят съседите.

— Нека слушат, по дяволите! — кресна той и тръгна след нея, но тя тръшна вратата на банята пред лицето му.

Когато отново влезе в стаята, Трина излъчваше свежест и ухаеше на одеколон. Сложила си беше сутиен и фуста, а под фустата прозираха пликчета и чорапи с тесен корсет. Тя взе вечерната рокля и започна да я облича.

— Трина — тихо започна той.

— Не.

Доближи се до нея и почувства, че колената му омекнат.

— Извинявай, че се разкрещях.

— Няма какво да ми се умилкваш.

Той се наведе да целуне раменете й, но тя се дръпна и каза намръщено:

— Пак си пил.

Изведнъж гневът му преля в ярост.

— Изпил съм само една чашка, да те вземат дяволите! — изкрещя той.

Извъртя я към себе си, разкъса роклята, смъкна сутиена и я хвърли на леглото. После бясно задърпа дрехите й, докато я съблече съвсем гола, и само разкъсаните чорапи останаха да висят около глезените й. През цялото време тя лежеше, без да помръдне и го гледаше право в очите.

— О, боже мой, Трина, обичам те — изпъшка той безпомощно и се отдръпна, отвратен от себе си за това, което бе направил, и за онова, което едва не направи.

Трина стана и събра разкъсаните дрехи. Сякаш насън той я видя как сяда пак пред огледалото и започва да си оправя грима, тананикайки си все една и съща песен, отново и отново.

После той затръшва вратата и се прибра в частта си, а на другия ден се опита да й се обади по телефона. Никой не отговори. Твърде късно бе да се върне в Лондон, макар че отчаяно се моли да го пуснат. Частта се придвижи към Гринък, за да се подготви за отплуване, и всеки ден, всяка минута от всеки ден той я търсеше по телефона, но никой не отговаряше. Не получи отговор и на отчаяните си телеграми. Сетне нощта погълна крайбрежните скали на Шотландия и в целия свят останаха само корабът и морето. И сълзите.

Грей потръпна под малайското слънце. Петнадесет хиляди километра далеч от нея. „Не е виновна тя — мислеше си той, прималял от отвращение към себе си. — Не, аз съм виновен. Много бях настойчив. Сигурно не съм наред. Трябва да ида на лекар. Сигурно ми се иска повече, отколкото е нормално. Вината е в мен, изцяло в мен. О, Трина, любов моя!“

— Добре ли сте, Грей? — попита подполковник Джоунс.

— О, да, сър, благодаря! — Грей се окопити и откри, че се е облегнал на стената на склада. — Просто лека треска.

— Не изглеждате никак добре. Поседнете малко.

— Нищо ми няма, благодаря ви. Ще… ще пийна само малко вода.

Отиде до чешмата, свали си ризата и пъхна глава под струята. „Идиот с идиот — ругаеше се той наум, — я се вземи в ръце!“ Но мислите му неотменно се връщаха към Трина. „Довечера, довечера ще се отдам на спомена за нея — обеща си Грей. — Довечера, и утре вечер, и вдругиден. По дяволите този живот без храна, без надежда. Искам да умра. Просто искам да умра!“ Изведнъж забеляза, че нагоре по хълма, право срещу него идва Питър Марлоу. В ръцете си държеше американско войнишко канче и го крепеше най-грижливо. „Я да видим защо?“

— Марлоу! — изпречи се Грей на пътя му.

— Какво искаш пак, по дяволите?

— Какво носиш?

— Храна.

— Да не е контрабанда?

— Престани да се заяждаш с мен, Грей.

— Не се заяждам. Просто съдя за теб по приятелите ти.

— Остави ме на мира.

— Не мога, приятелю. Това ми е работата. Искам да видя. Ако обичаш.

Питър Марлоу се поколеба какво да направи. Грей беше в правото си да погледне в канчето и да го заведе при полковник Смедли-Тейлър, ако открие нещо нередно. В джоба си имаше двадесет таблетки хинин, а в лагера никому не бе разрешено да притежава личен запас от медикаменти. Ако ги открият, ще искат да обясни откъде са, после Царя ще трябва да обяснява откъде са, а и, най-важното, Мак трябваше да ги получи колкото може по-скоро. Той отвори канчето.

Яхнията разля наоколо неземен аромат. Грей почувства, че стомахът му се преобръща, и се опита да скрие глада си. Внимателно наведе канчето, за да види дъното. Вътре нямаше нищо друго освен прелестната яхния…

— Откъде я взе?

— Дадоха ми я.

— Оня ли ти я даде?

— Да.

— Къде я носиш?

— В лечебницата.

— За кого?

— За един от американците.

— Откога лейтенантите изпълняват заповедите на ефрейтори?

— Я върви по дяволите!

— И това може да стане някой ден. Но първо ще се погрижа вие двамата да си получите заслуженото.