— За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки — плямпам, трампа! Я говори като хората!

— Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс — умърлуши се Питър.

— По-добре не го слушай.

— Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.

— По-сериозно, Питър!

— Я стига!

— Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…

— Още е рано да говорим за работа, човече! — прекъсна го Питър Марлоу с изумление. — Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.

— Няма за кога да чакаме.

— Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!

Царя размисли за миг. „Е — каза си той, — щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:

— Добре, щом така искаш.

Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.

Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба — по закон бяха длъжни да продават направо на японците, — и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях — дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.

— Ей, Питър — обади се той, — попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.

Питър Марлоу преведе въпроса.

— Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.

„Аха, хванах ли те сега натясно! — Царя ликуваше: — Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.

После донесоха яденето: печени сладки картофи, сини домати, кокосово мляко, дебели парчета свинско плувнали в мазнина, банани, папая. Царя забеляза, че няма местни деликатеси или агнешко, нито говеждо филе и сладки, които малайците толкова обичаха. Даа, нещата никак не бяха розови.

Храната поднасяше първата жена на старейшината, сбръчкана старица. Помагаше и Сулина, една от дъщерите му — гъвкава и закръглена красавица с нежна кожа с цвят на пчелен мед, ухаеща на младост и с чист саронг в тяхна чест.

— Табе, Сам — намигна й Царя.

Момичето прихна и свенливо се опита да скрие смущението си.

— Защо я наричаш Сам? — трепна Питър Марлоу.

— Защото прилича на брат ми — сухо отвърна Царя.

— Ти брат ли имаш? — Питър Марлоу го изгледа изненадан.

— Шегувам се, нямам брат.

Питър Марлоу помисли за миг, после запита:

— Тогава защо й викаш Сам?

— Дъртият не ме запозна — обясни Царя, без да гледа към момичето, — затова аз я кръстих така. Мисля, че й отива.

Сутра се досети, че двамата си казаха нещо за дъщеря му и разбра, че е направил грешка, като я пусна при гостите. В други времена би бил доволен един от туан-туан да я хареса и да я заведе в дома си като своя любовница за година-две. Тогава тя ще се върне в селото научена как да се държи с мъже, ще донесе хубава зестра и няма да му е трудно да й намери подходящ съпруг. Така би направил по-рано. Но сега ухажването водеше единствено до необуздани срещи в храсталака, а Сутра не желаеше това да се случи с дъщеря му, макар че й беше време да стане жена. Той се наведе напред и предложи на Питър Марлоу едно хубаво парче месо:

— Дали това няма да изкуши апетита ти?

— Благодаря, ще приема.

— Можеш да си вървиш, Сулина.

Питър Марлоу долови категоричността в гласа на Сутра и забеляза сянката на недоволство, преминала по лицето на момичето. Но то се поклони дълбоко и излезе. Старата жена остана да им прислужва.

„Сулина! — повтори името й Питър Марлоу, усетил отдавна забравен порив. Не е толкова красива като Няй, която бе съвършена, но е горе-долу на нейната възраст и е хубавичка. Сигурно е на четиринайсет, а вече е узряла. Господи, колко зряла изглежда!“