— Нашите са на стотина километра от Мандалай и продължават да настъпват. Японците са си плюли на петите. В Белгия съюзниците също настъпват, но там времето е много лошо, имало снежни бури. На Източния фронт същата работа, но руснаците напъват яко и се очаква до няколко дни да вземат Краков. Янките се оправят добре в Манила. Стигнали са до… — Той се запъна, докато си спомни името. — Май беше река Агно, в Лусон. Засега друго няма, но и това не е зле.

Олекна му. Най-сетне свърши и тоя кошмар. Всеки ден дежурните офицери се събираха и заучаваха новините наизуст, но страшното идваше после, когато се изправяше да ги повтори пред останалите — тогава го избиваше студена пот и стомахът му се свиваше. Един ден някой доносник ще го посочи с пръст и ще го съобщи на охраната, че той е от хората, които разпространяват новините, а Спенс знаеше, че няма да издържи на мъченията и ще проговори. Или пък самите японци ще го чуят и тогава, тогава…

— Това е, момчета — заключи той и се запъти към леглото си — от напрежението чак му се повдигаше. Събу си панталона и излезе от бараката с кърпа под мишница. Навън слънцето прежуряше. Имаше още два часа, преди да завали. Спенс прекоси асфалтовата пътека и зачака ред на душовете. След като съобщеше новините, изпитваше нужда да се изкъпе, иначе вонята на пот просто го задушаваше.

— Доволен ли си, друже? — попита Тинкър.

Царя огледа маникюра си — добър беше. От редуващите се горещи и студени компреси лицето му бе свежо, а лосионът ухаеше приятно.

— Бомба! — отвърна той и плати. — Благодаря, Тинк.

Надигна се от стола, сложи си кепето и кимна за довиждане на Тинкър и на полковника, който търпеливо чакаше за подстригване.

Двамата мъже го изпратиха с поглед.

Царя отново пое пъргаво нагоре по пътеката, мина покрай множеството скупчени постройки и се насочи към своята барака. Изпитваше приятен глад.

Бараката на американците бе отделена от другите, но се намираше достатъчно близо до стената на затвора, за да се възползва от следобедната им сянка, недалече от обиколната пътека, по която течеше животът на лагера, и на удобно разстояние от оградата. С други думи, разположена бе точно където трябва. Капитан Бръф, пилот на военновъздушните сили и най-старшият американски офицер, бе настоял да дадат на неговите войници отделно помещение. Повечето офицери с удоволствие биха се настанили заедно с тях — никак не им беше лесно да живеят сред чужди, — но японците бяха заповядали още първия ден офицерите да бъдат отделно. Австралийците и главно англичаните смятаха забраната за съвсем естествена.

Царя вървеше и мислите му се въртяха все около диаманта. Нямаше да е лесно да доведе до успешен край тая сделка, но точно с нея не биваше да греши. Като наближи бараката, той внезапно забеляза край пътеката един млад мъж, който седеше, подвил под себе си крака, и оживено разговаряше на малайски с един местен жител. Кожата му бе силно загоряла, а отдолу прозираха мускули. Имаше широки рамене и тесни хълбоци. Носеше само набедрена препаска, и то така, сякаш се бе родил с нея. Чертите на лицето му създаваха впечатлението, че са изсечени с длето, и макар да беше слаб като всички в лагера, в движенията му имаше грация, а в излъчването му — жизненост. — Малаецът, дребничък човек с почти черна кожа, слушаше съсредоточено плавно леещия се разказ на мъжа, после се засмя, оголи потъмнелите си от бетела зъби и отговори нещо, като подсили мелодичната си реч с жест. Младият мъж също се засмя и прекъсна малаеца с поток от думи, без да забелязва втренчения в него поглед на Царя.

Царя долавяше само откъслечни изрази, знаеше езика съвсем слабо и когато му се наложеше, се оправяше на смесица от малайски, японски и развален английски. Заслушан в буйния смях на мъжа, той осъзна, че чува нещо изключително, тъй като смехът явно извираше от самото му сърце. А в Чанги това наистина бе нещо изключително рядко. Безценно.

Замислен, Царя влезе в бараката. Всички вътре вдигнаха поглед и го поздравиха приятелски. Той им отвърна небрежно. Но това си бе в реда на нещата. Дайно дремеше на леглото си — жилав, дребен човечец с мургава кожа, черна, преждевременно прошарена коса и сякаш прикрити с було воднисти очи. Царя усети погледа му, кимна и съзря усмивката на устните. Но в очите на Дайно нямаше усмивка.

В далечния край на бараката Курт вдигна поглед от панталоните, които кърпеше, и се изплю на пода. Той бе зловещ на вид мъж с остри като на плъх жълто кафяви зъби, непрекъснато плюеше по пода и никой не можеше да го понася, защото изобщо не се къпеше. В средата на помещението Байрън Джоунс и Милър, и двамата голи, играеха безкрайната си партия шах. Когато преди две години торпилирали търговския кораб, на който служел, Милър тежал сто и тридесет килограма и бил висок близо два метра. Сега кантарът под него замираше на шестдесет килограма и кожата на корема му висеше на гънки. Той се пресегна и взе един кон, а сините му очи светнаха от задоволство. Байрън Джоунс бързо махна коня и едва сега Милър забеляза, че топът му е в опасност.

— А сега да те видя, Милър — рече Джоунс и настървено почеса тропическата екзема по крака си.

— Я върви по дяволите!

— Къде си тръгнал да се мериш с военния флот — изхили Джоунс.

— Да, ама и вас ви потопиха, нали? Уж боен кораб, ама…

— Даа — провлечено каза Джоунс и докосна превръзката на окото си. Мислите му го върнаха към гибелта на кораба „Хюстън“, спомни си как бяха загинали приятелите му, как бе загубил окото си…

Царя прекоси бараката. Макс все така седеше до черния сандък, вързан с верига за леглото му.

— Браво, Макс — рече той. — Върви да почиваш.

Макс имаше живо лице и кафяви, неспокойни очи. Той бе роден в западните предградия на Ню Йорк и още от най-ранно детство бе научил уроците на живота.

Царя извади табакерата и му подаде щипка необработен тютюн.

— Благодаря! — зарадва се Макс. — А, щях да забравя: Лий каза да ти предам, че прането е готово. Той отиде за кльопачката ти — нали сме втора смяна, та ме помоли да ти кажа.

— Благодаря.

Царя извади пакета цигари „Куа“ и в бараката мигновено се възцари тишина. Преди още да бръкне за кибрит, Макс му поднесе примитивната си кремъчна запалка.