— Ти какво седиш като че си у дома, а, Марлоу?

Питър Марлоу извади табакера и посипа малко тютюн върху лист ратан. Сви цигарата и я поднесе към устните си. Продължителността на мълчанието му бе плесник за Грей.

— Един англичанин навсякъде е у дома си, приятелю — спокойно отговори Питър.

— Къде ти е лентата?

— На колана.

— Трябва да ти е на ръката. Такава е заповедта.

— Чия заповед — на скапаните японци? — отвърна Питър Марлоу.

— Лагерна заповед — рече Грей.

Един американец би доловил в гласовете на двамата само леко раздразнение, толкова спокоен бе тонът им, но и Грей, и Питър Марлоу знаеха истината — помежду им бе обявена война. Питър Марлоу мразеше японците, а в неговите очи Грей олицетворяваше именно тях, защото следеше за спазването на лагерните разпоредби, а те бяха японски разпоредби. И бе безпощаден към нарушителите. Но между двамата гореше друга, по-дълбока омраза — вродената омраза на хора от различни класи. Питър Марлоу знаеше, че Грей го презира заради произхода и образованието му — Привилегии, които Грей жадуваше повече от всичко на света и които никога нямаше да получи.

— Сложи я! — Началникът на полицията имаше право да изисква това.

Питър Марлоу сви рамене, измъкна лентата и я нахлузи на лявата си ръка. На нея бе отбелязан чинът му — лейтенант от Кралските военновъздушни сили.

Очите на Царя се разшириха. „Господи — помисли си той, — офицер! А аз за малко щях да го помоля за…“

— Много се извинявам, че ви прекъсвам обяда — говореше Грей, — но чух, че някой си е загубил нещо.

— И какво толкова е загубил?

— О, божичко! — едва не извика Царя. — Запалката! О, господи! — крещеше страхът му. — Отърви се от тая проклета запалка!

— Какво има, ефрейтор? — попита Грей, забелязал перличките пот върху лицето му.

— Ама, че жега, а? — с мъка продума Царя. Усещаше как колосаната му риза омеква от потта. Разбра, че е хлътнал в клопката и сега Грей просто си играе с него. Подвоуми се за миг дали да не пробва да избяга, но между него и прозореца седеше Питър Марлоу и Грей лесно можеше да го хване. А и да побегне, би означавало да се признае за виновен. Чу, че Грей говори нещо, и сърцето му спря да бие.

— Какво казахте, сър? — И този път „сър“ не бе обида. Царя бе вперил поглед в Грей и не вярваше на ушите си.

— Полковник Селърс съобщи, че са му откраднали златен пръстен! — злобно повтори Грей.

За миг Царя се почувства като замаян. „Явно не знае за запалката! Само дето ми се разтрепериха мартинките! Значи всичката дандания била заради идиотския пръстен на полковника! Селърс му го бе дал да го пласира преди три седмици и сделката му донесе доста солидна сумичка. Та Селърс съобщил, че са му откраднали пръстена, а! Бре, лъжецът му с лъжец!“

— Ама че кофти късмет — каза Царя с нотка на смях в гласа. — Значи откраднат! Можеш ли да си представиш?

— Аз си представям — грубо рече Грей. — Ти представяш ли си?

Царя не отговори, но му идеше да се засмее. „Слава богу, не е запалката! Отървах се и тоя път!“

— Познаваш ли полковник Селърс? — попита Грей.

— Малко, сър. Играли сме един-два пъти на бридж. — Вече бе напълно спокоен.

— Показвал ли ти е някога пръстена? — не се предаваше Грей.

Царя преся най-внимателно паметта си. Полковник Селърс му бе показвал пръстена два пъти: веднъж, когато го помоли да го продаде, и втори път, когато отидоха да го претеглят.

— О, не, сър — отвърна той невинно. Знаеше, че е в безопасност. Свидетели нямаше.

— Сигурен ли си, че никога не си го виждал?

— Напълно, сър.

Изведнъж на Грей му омръзна тази безсмислена игра на нерви, пък и при вида на яйцата му прилошаваше. Чувстваше, че би направил всичко, абсолютно всичко, за да ги опита.

— Грей, имаш ли огънче, приятелю? — попита Питър Марлоу. Не беше взел със себе си примитивната яванска запалка, а му се пушеше. Страшно му се пушеше. Отвращението, което изпитваше към Грей, пресушаваше устата му.

— Не.

— „Запали си сам“ — ядосано си помисли Грей и вече си тръгваше, когато чу Питър Марлоу да казва:

— Услужи ми с ронсъна, ако обичаш!

Грей бавно се извърна. Питър Марлоу се усмихваше на Царя. За част от секундата думите увиснаха във въздуха. После изведнъж се посипаха като гръм и в най-отдалеченото ъгълче. Поразен, търсейки начин да спечели време, Царя започна да рови за кибрит.

— В левия ти джоб е — подсети го Питър Марлоу.

Царя пое дълбоко дъх, умря и се роди отново. Никой в бараката не смееше да диша. Само миг още и с Царя бе свършено. Пред очите им. Щяха да го заловят, да го отведат и затворят — пред собствените им очи! Това бе просто невъзможно. И все пак пред тях стояха Грей и Царя, и човекът, който предаде Царя и го положи като агнец върху жертвеника на Грей. Някои от мъжете бяха ужасени, други тържествуваха, трети му съчувстваха, а Дайно се ядоса: „По дяволите, утре беше мой ред да му пазя нещата!“