— Забранявам и на двамата да продължавате този разговор. Забранявам! — каза той, извади носна кърпичка и избърса внезапно избилата пот по челото си. Устата му беше пресъхнала.

— Напълно съм съгласен, Ваше превъзходителство — каза генералът. — Аз също предлагам този въпрос да се реши от авторитетните органи: вие, адмиралът и аз заедно трябва да решаваме тези въпроси. Те не са за… търговци.

— Толкова сте надут, милорд генерал — обади се Брок, — толкова сте надут, че ако ви духнем оттук, ще пробиете чак портата на лондонския Тауър!

— Мистър Брок! — започна Лонгстаф — Вие не…

Генералът удари с юмрук по масата.

— Ще ви бъда благодарен, добри ми господине, ако задържите подобни забележки за себе си.

— Не съм ви „добър господин“. Аз съм английски търговец, за бога, и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Отдавна мина времето, когато такива като мен лижеха задниците ви заради въшливите титли, които някога са били подарени на кралската курва и кралското копеле или са били спечелени с нож в гърба на краля.

— Божичко, искам удовлетворение! Още днес ще изпратя секундантите си!

— Няма да направите такова нещо, милорд! — заяви Лонгстаф, като удари по масата с длан. — Ако допуснете някаква безредица, ще ви изпратя да си вървите по домовете под стража и после ще ви изправя да отговаряте пред личния Кралски съвет. Аз съм пълномощник на Нейно величество в Азия и отговарям за реда. По дяволите, това е съвсем неприлично. Сега ще се извините един на друг! Заповядвам ви! Незабавно!

Адмиралът скри мрачното си задоволство. Хорацио гледаше недоверчиво лицата на присъстващите. Брок съзнаваше, че Лонгстаф има властта да му навреди, а освен това не искаше да се дуелира с генерала. Яд го беше, че се остави да го въвлекат в открита вражда.

— Извинявам се, милорд, дето казах, че сте надут.

— Аз също се извинявам, защото ми заповядват.

— Мисля да закрием заседанието сега — предложи Лонгстаф с голямо облекчение. — Благодаря за съветите ви, господа. Ще отложим вземането на решението. Да имаме време да помислим, нали така?

Генералът нахлупи шапката си от меча кожа, козирува и тръгна към вратата. Сабята и шпорите му звъннаха.

— О, генерале, почакайте — каза Струан небрежно. — Чух, че флотата предизвикала армията да организират състезателна борба за специална награда.

Генералът спря изведнъж с ръка на вратата и настръхна, като си спомни намеците на адмирала за войниците.

— Да. Страхувам се обаче, че това състезание няма да бъде нещо кой знае какво.

— Защо, генерале? — попита адмиралът ядосано, като на свой ред си спомни намеците на генерала за хубавичките му матроси.

— Защото казвам, че нашите ще победят, милорд. Без особено усилие.

— Защо да не проведем състезанието в деня на бала? — предложи Струан. — Ще го приемем като чест и ще се радваме да определим цена на залаганията. Да речем — петдесет гвинеи на човек.

— Много щедро, Струан, но не вярвам, че армията ще е готова дотогава.

— В деня на бала, по дяволите — извика генералът, почервенял от гняв, — сто гвинеи, че нашите ще победят.

— Съгласен — казаха адмиралът и Брок едновременно.

— Сто за вас двамата! — Генералът се завъртя на токовете си и гордо закрачи навън.

Лонгстаф си наля малко шери.

— Адмирале?

— Не, благодаря, сър. Мисля да се връщам на кораба си.

Адмиралът вдигна сабята си, кимна към Струан и Брок, козирува и излезе.

— Шери, господа? Хорацио, може би вие ще ми направите честта?

— Разбира се, Ваше превъзходителство — каза Хорацио, доволен че най-после може да направи нещо полезно.

— Благодаря. — Брок изпразни чашата си и я поднесе да я напълнят отново. — Добро е! Имате чудесен вкус, Ваше превъзходителство. Кажи, Дърк.

— Аз наистина трябва да ви се скарам, мистър Брок. Непростимо е да се изричат такива думи. Господ…

— Да, сър — каза престорено Брок, — вие бяхте прав. Аз сбърках. Щастливи сме, че вие ни ръководите. Кога ще издадете прокламацията за свободното пристанище?

— Ами, ъ-ъ, няма смисъл да бързаме. Най-напред трябва да се разправим с проклетите анархисти.

— Защо да не решим нещата едновременно? — попита Струан. — Веднага щом се върнем в Хонконг. Защо да не дадем на нашите китайско-британски поданици възможността да се покаят? Да ги депортираме, но без да ги бием и жигосваме. Това е справедливо, нали, Тайлър?

— Щом ти казваш това и ако Негово превъзходителство се съгласи — каза Брок разпалено.

Търговията цъфтеше. „Грей уич“ бе вече надалеч, начело в надпреварата. В Хепи вели никнеха постройки. Между Струан и Кълъм се наблюдаваше открита вражда. А сега и Хонконг можеше да стане свободно пристанище. „Да, Дърк, момчето ми — помисли си той щастливо, — все още има полза от теб. Умът ти сече като бръснач — Цялата тази дяволия е, за да получим свободно пристанище. А след две годинки нашите параходчета ще те разорят.“