— И моята.

Горт помълча малко и после каза:

— Никак няма да е приятно на бащите ни да сме приятели.

— Зная.

— Ще бъда откровен с вас, Струан. Тес ми каза тази вечер, че е крайно време да поговорим насаме с вас. Идеята не беше моя. Да говорим открито още днес. Но аз се радвам, че стана така. Какво казвате? Да се опитаме, а? Ето ръката ми.

Кълъм с радост пое подадената му ръка.

Глесинг пиеше недоволно бренди в другия край на подиума и чакаше търпеливо. За малко щеше да прекъсне Хорацио и Кълъм, когато Маус го бе повикал. „Защо си толкова нервен? — попита се той. — Не, не съм. Само ме е яд, че не му казах. Господи, Мери изглежда възхитително!“

— Извинете, капитан Глесинг — каза майор Търнбул отривисто, когато се приближи до него. Беше сивоок, изряден мъж, поел много сериозно длъжността главен съдия на Хонконг.

— Хубаво тържество.

— Да.

— Мисля, че сега е времето, ако желаете. Негово превъзходителство е свободен. Не е зле да го хванем, докато е време.

— Добре. — Глесинг оправи автоматично колана, на който висеше сабята му, и последва Търнбул между масите, докато стигнаха до Лонгстаф.

— Бихте ли ни отделили една минута, Ваше превъзходителство? — попита Търнбул.

— Разбира се.

— Съжаляваме, че повдигаме официални въпроси, но е нещо много важно. Една от нашите патрулиращи фрегати е заловила няколко негодяи пирати.

— Чудесно. Случаят изяснен ли е?

— Да, Ваше превъзходителство. Флотата е заловила негодниците на южния край, близо до Абърдийн. Нападнали една джонка. Избили екипажа.

— Проклети свине! — възмути се Лонгстаф. — Съдихте ли ги вече?

— Там е работата — започна да обяснява Търнбул. — Капитан Глесинг мисли, че съдът трябва да е от Абърдийн, а аз мисля, че трябва да ги съди граждански съд. Но моята власт е да разглеждам само дребни престъпления. За този инцидент трябва да се назначи нужният съдия, съдебен състав и да се отсъди както трябва.

— Правилно. Но ние не можем да получим съдия, докато не ни обявят официално за колония. Ще минат месеци. Не можем да оставим в затвора никой, обвинен в престъпление, без да организираме своевременно справедлив съдебен процес — това би било незаконно. — Лонгстаф помисли малко. — Бих казал, че случаят е граждански. Ако съдебният състав издаде някаква присъда, изпратете да я потвърдя. Не е зле да издигнете бесилка пред затвора.

— Не мога да направя това, Ваше превъзходителство. Няма да е законно. Законът е много ясен — само истински съдия може да от съди този случай.

— Вижте, не можем безкрайно дълго да държим заключени хора, обвинени в престъпления, без да организираме открит и справедлив съдебен процес. Какво предлагате?

— Не знам, сър.

— Крайно неприятно! Вие сте прав във всеки случай.

— Може би трябва да ги предадем на китайските власти, за да се разправят с тях — предложи Глесинг в желанието си по-скоро да уредят въпроса, за да може да говори с Хорацио.

— Не одобрявам — каза Търнбул строго. — Престъплението е извършено в британски води.

— Напълно съм съгласен — заяви Лонгстаф. — Задръжте за момента всички обвиняеми, а аз ще изпратя спешно писмо до Външното министерство, с което ще помоля за съдействие.

— Да, Ваше превъзходителство. — Търнбул помълча за момент. — Тогава ще поискам да изтегля средства за разширяване на затвора. Имам десетки случаи на кражби с насилие, един взлом и използване на оръжие.

— Вижте какво — проточи Лонгстаф, — нека обсъдим въпроса утре.

— Ще ме приемете ли утре, Ваше превъзходителство? — попита Глесинг. — Аз също трябва да получа средства за набиране на пилоти, трябва да уредим и пристанищните такси. Ще искам разрешение да назнача няколко умели ловци на пирати. Носи се упорит слух, че този дявол У Фанг Чой държи на север кораби. Ще искам също да ми разрешите да разширя юрисдикцията за покриване на всички хонконгски води. Нужно е спешно да стандартизираме разрешителните за напускане на пристанището и подобни въпроси.

— Добре, капитане, по обяд. — Лонгстаф се обърна към Търнбул. — Девет часа?

— Благодаря, Ваше превъзходителство.

За съжаление на Глесинг, Лонгстаф се запъти към Хорацио. „Господи — помисли си той, — изобщо няма да мога да го видя насаме.“

Струан наблюдаваше закотвените кораби и оглеждаше небето. „Хубаво време“ — помисли си той.

— Красиво пристанище, мистър Струан — каза дружелюбно Сергеев, след като се приближи до него.

— Да. Хубаво е, че след толкова време разполагаме със свои води. — Струан бе нащрек, но външно изглеждаше спокоен. — Хонконг ще бъде великолепен бисер в кралската корона.

— Хайде да се поразходим.

Струан изравни крачки с ерцхерцога, който се запъти към морето.

— Разбирам, че сте получили острова преди два месеца. — Сергеев посочи с ръка новите строежи, които бяха изпълнили цялата долина. — Построили сте едва ли не цял град. Енергията и трудолюбието ви са пословични.

— Вижте какво, Ваше височество, няма полза да се чака, когато предстои да се прави нещо.

— Не, разбира се. Но аз се учудвам защо сте взели само една гола скала, когато Китай е толкова слаб. Сигурно можете да спечелите още много достойни награди.