— Отвори вратата!

Отново нямаше отговор. Той ритна с все сила вратата. Тя зейна и увисна на счупените панти.

Мей-мей стоеше до леглото, свела глава към пода.

— Не трябваше да залостваш вратата, момиче. Ти, ъ-ъ, роклята и ти ме изненадахте в първия момент. — Той знаеше, че трябва да върне самочувствието й, иначе тя щеше да умре. Да умре, и то от собствената си ръка.

— Хайде — каза й той, — отиваме на бала!

Когато тя направи опит да коленичи пред него, за да му се поклони и да го помоли за прошка, роклята й се омота в краката й и тя се спъна. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Шапката с пера се смъкна от главата й.

Струан се притече да я вдигне от земята.

— Хайде, Мей-мей, не прави това!

Но тя не искаше да стане. Зарови лице още по-дълбоко в килима и започна да го дращи с нокти.

Той я вдигна несръчно и я прегърна. Тя не искаше да го погледне. Стисна я здраво за ръката.

— Хайде!

— Какво? — попита тя вяло.

— Отиваме на бала! — Знаеше, че това щеше да е катастрофално за него и за нея. Знаеше, че ще загуби много в очите на обществото, а тя щеше да стане за смях. Но, от друга страна, трябваше да направи нещо или духът й щеше да умре.

— Хайде! — повтори той с твърд глас, но тя продължаваше да гледа в земята и да трепери.

Той я дръпна нежно и тя се олюля. После я вдигна решително от пода и тя се отпусна безжизнено в ръцете му. Тръгна да я изнася навън.

— Това е то, отиваме на бала!

— Чакай — каза пресипнало тя. — А-а-аз… трябва да… шапката.

Той я пусна да стъпи на земята и тя тръгна обратно към стаята си. Роклята я загрозяваше, докато вървеше с полюшваща се походка. Струан разбра, че нищо вече нямаше да бъде като по-рано. Тя беше допуснала ужасна грешка. Той трябваше да предвиди всичко. Видя я, че се спусна към острото като бръснач ножче, което използваше при бродерия. Стигна до нея тъкмо когато бе започнала да го обръща към себе си и сграбчи дръжката му. Острието отскочи от банелата на корсажа й. Той хвърли ножчето настрани и се опита да я задържи, но тя завика неистово на китайски, отблъсна го и започна да дърпа и разкъсва дрехата си. Струан бързо я завъртя и започна да разкопчава телените копчета. Мей-мей разпра предната част и с мъка се измъкна от роклята и корсета, после задърпа панталона. Когато се освободи, заскача върху дрехата и запищя.

— Стига! — извика той и я хвана, но тя го отблъсна обезумяла. — Стига!

Удари я силно по лицето. Тя залитна като пияна и падна на леглото. Очите й трепнаха и тя загуби съзнание.

Мина известно време, докато ушите на Струан престанаха да бучат. Той придърпа завивките и я покри.

— А Сам! Лим Дин!

На счупената врата изникнаха две уплашени лица.

— Чай — бързо-бързо! Не. Донеси бренди!

Лим Дин се върна с шишето. Струан изправи внимателно Мей-мей и й помогна да пие. Тя се задави малко. После миглите й затрепкаха и тя отвори очи. Погледна го, без да го познае.

— Добре ли си, момиче? Добре ли си, Мей-мей?

Тя сякаш не го чуваше. Уплашеният й поглед се спря на разкъсаната рокля и тя се сви жалко. От устата й се изтръгна стон и тя измърмори нещо на китайски. А Сам се приближи неохотно, обзета от ужас. Коленичи и започна да събира дрехата.

— Какво каза тя? Какво каза миси? — Очите на Струан не се от деляха от Мей-мей.

— Дявол дрехи в огън, маса.

— Не в огън, А Сам. Сложи в моя стая. Крий! Крий! Разбира?

— Разбира, маса.

— После върни обратно!

— Разбира, маса.

Струан направи знак на Лим Дин, че е свободен и той побърза да изчезне.

— Хайде, момиченце — каза той нежно, ужасен от неподвижния й див поглед. — Хайде да те облечем в обичайните ти дрехи. Трябва да дойдеш на бала. Искам да се запознаеш с моите приятели.

Той пристъпи към нея, но тя се сви като змия, готова да го ухапе и се спря. Лицето й бе сгърчено, а пръстите — извити като орлови нокти. В ъгълчетата на устата й се появи пяна. Очите й гледаха ужасено.

Обзе го страх. Беше виждал същия поглед на друго място — в очите на един моряк още първия ден в Хонконг, точно преди да полудее.

Побърза да отправи мълчалива молитва към небето и събра цялата си решителност:

— Обичам те, Мей-мей — повтори той нежно много пъти, докато пристъпваше все по-близо към нея. По-близо. По-бавно, още по-бавно. Изправи се над нея и видя ноктите, готови да се забият. Вдигна ръце и нежно погали лицето й. — Обичам те — повтори той. Очите му, открити и беззащитни, я подчиняваха на огромната му воля. Нуждая се от теб!

Лудостта в очите й се смени с болка, после тя падна ридаеща в ръцете му. Той я прегърна и отправи тиха благодарност към Бога.

— Аз… съжалявам — хлипаше тя.

— Не съжалявай, момичето ми. Стига, стига.

Занесе я до леглото, седна и започна да я люлее в ръце като малко дете.

— Стига, стига.

— Сега… ме остави. Всичко… наред сега.

— Няма да го направя. Първо да възстановиш силите си. Ще се облечеш и ще отидем на бала. Тя поклати през сълзи глава.

— Не… не мога. Аз… моля…