Когато запълниха гроба със суха, гола пръст, Струан придружи Сара до катера.

— Ще дойда да те видя тази вечер — каза й той.

Без да отговори, Сара седна на кърмата и се обърна с гръб към острова.

Когато катерът се понесе навътре в морето, Струан се отправи към Хепи вели. Просяците и носачите бяха обсадили пътя. Но никой не обезпокои тай-пана — той не бе престанал да плаща месечния си данък на Краля на просяците.

Струан зърна Кълъм, застанал до Тес, обграден от родата на Брок. Той приближи до групата и повдигна учтиво шапката си пред дамите. Погледна към Кълъм.

— Ще се поразходиш ли с мен? — предложи му той.

— Разбира се — отвърна Кълъм.

Не бяха разговаряли, откакто се завърнаха, особено по такива важни въпроси като например как ще се отрази смъртта на чичо на плановете им или кога ще обявят официално годежа. Всички знаеха, че Кълъм бе поискал от Брок ръката на Тес още в Уампоа на връщане от Кантон и бе получил неговото, макар и нелюбезно, съгласие. Не беше тайна също, че внезапната трагедия бе станала причина да се отложи обявяването на годежа.

Струан отново повдигна шапката си и отмина, придружен от Кълъм.

Вървяха мълчаливо по пътя. Тези, които ги бяха видели с Брокови, клатеха глави, недоумяващи как се е съгласил Брок. Положително бе хрумване на тай-пана.

— Добро утро, Мери — поздрави Струан, когато Мери Синклер се приближи към него, придружена от Глесинг и Хорацио. Тя бе изпита и не изглеждаше добре.

— Добро утро, тай-пан. Мога ли да намина днес след обяд? — попита тя. — Бихте ли ми отделили малко време?

— Да, разбира се. Привечер? В дома ми?

— Благодаря. Нямате представа колко съжалявам за… за вашата загуба.

— Да. Ужасен късмет — обади се Глесинг. През последните седмици бе особено впечатлен от Струан. Дявол да го вземе, всеки един от Кралската флота — всяка напудрена маймуна, участвала в Трафалгарската битка — заслужава най-голямо уважение. Когато Кълъм му каза за баща си, той веднага го попита: „В кой кораб е служил?“ и остана учуден от отговора на Кълъм: „Не зная. Не попитах.“ Чудеше се дали тай-панът е служил с баща му. Беше на върха на езика му да попита, но не посмя, защото Кълъм бе споделил това насаме. — Безкрайно съжалявам, тай-пан.

— Благодаря. Как вървят вашите работи?

— Благодаря, добре. Всъщност имам ужасно много работа.

— Би било разумно да се пуснат дълбоководни щурмови котви на големите кораби.

Вниманието на Глесинг изведнъж се изостри.

— Да не би да подушвате приближаваща буря?

— Не. Но сега е сезонът на тайфуните. Някога подраняват, а друг път закъсняват.

— Благодаря за предложението. Още днес ще се разпоредя.

„Колко умно — помисли си Глесинг. — Човекът понася стоически трагедията си. Освен това е един от най-умелите моряци. Мери има много високо мнение за него, с което не мога да не се съобразя. По негова инициатива се проведе акцията против Кантон само няколко дни, след като тези диваци дръзнаха да опожарят Селцето. Къде е гледал адмиралът, по дяволите?! Защо този глупак не ми върне кораба? Дали да не се осмеля да помоля тай-пана за ходатайство?“

— Ще тръгнете ли с корабите?

— Не зная. — Струан погледна към Хорацио. — Кога се върнахте, младежо?

— Снощи, тай-пан. Негово превъзходителство ме изпрати да го представлявам на погребението. Имам честта да ви изкажа моята почит. Ще се върна обратно с първия кораб.

— Много мило от негова и от ваша страна. Предайте му, ако обичате, моите поздрави.

— Много се интересуваше от състоянието на Негово височество.

— По-добре е. Намира се на борда на „Чайна клауд“. Защо не го посетите? Мисля, че тазовата му кост е увредена, но е още много рано да се каже. Довиждане, Мери.

Той отново вдигна шапка и се отдалечи заедно с Кълъм. Струан си мислеше за Мери. „Предполагам, че иска да ми каже нещо за децата. Дано не е нещо лошо. Какво се е случило с Хорацио и Глесинг? Изглеждат така напрегнати и неспокойни.“

— Да ви изпратя ли до хотела, мис Синклер? — попита Глесинг. — Може би ще дойдете двамата да обядвате с мен на пристанището?

— С удоволствие, скъпи Джордж — отвърна Мери, — но Хорацио няма да може да дойде с нас. — И преди Хорацио да успее да каже нещо, тя добави тихо: — Моят скъп брат ми предаде, че официално сте поискали ръката ми.

Глесинг трепна.

— Аз, ъ-ъ, да, наистина. Надявам се, че ъ-ъ… да.

— Искам да ви кажа, че съм съгласна.

— Господи! — Глесинг взе ръката й и я целуна. — Кълна се в Бога, Мери, в Лорд Хари, о, Божичко! Кълна се… — Той се обърна да благодари на Хорацио и радостта му се стопи. — Какво се е случило, по дяволите?

Хорацио бе втренчил зъл поглед в Мери. Усмихна се принудително, но не отвърна очите си.

— Нищо.

— Не одобряваш, така ли? — попита Глесинг със свито гърло.