— Благодаря ви, сър, но по-добре ще е да се върна на кораба си.

— Глесинг елегантно изкозирува и отмина.

Лонгстаф направи знак на Струанови да го последват в залата за заседания, която понастоящем служеше за частно жилище на капитан-интенданта по търговията. Тя беше спартанска и функционална. Дълбоките кожени кресла, масите с карти, скриновете и тежката дъбова маса бяха здраво завинтени за палубата. Богато резбованото дъбово бюро бе разположено в полукръга, образуван от разделените с вертикални пречки прозорци на кърмата. Каютата миришеше на катран, застоял тютюнев дим, море и неизбежно на барут.

— Стюард! — извика Лонгстаф. Вратата на каютата моментално се отвори.

— Слушам, сър!

Лонгстаф се обърна към Струан:

— Бяло вино? Бренди? Порто?

— Бяло сухо вино, благодаря.

— Моля, сър, и за мен същото — каза Кълъм.

— Аз ще взема порто. — Лонгстаф отново се прозя. Веднага, сър. — Стюардът извади бутилките от един шкаф и наля вината във фини кристални чаши.

— За първи път ли пътуваш с кораб, Кълъм? — попита Лонгстаф.

— Да, сър.

— Но предполагам, че добре си осведомен за „усложненията“ напоследък?

— Не, Ваше превъзходителство. Баща ми не пишеше често, а Китай не се споменава във вестниците.

— Но скоро ще започнат, а, Дърк?

Стюардът предложи чаша на Лонгстаф, после на гостите му.

— Погрижи се никой да не ни безпокои.

— Слушам, сър. — Стюардът остави бутилките близо до тях и излезе.

— Предлагам тост — каза Лонгстаф и Струан си спомни тоста на Роб и съжали, че дойде първо на флагмана. — За приятното ви прекарване тук, Кълъм, и за безопасно връщане у дома.

Пиха. Бялото сухо вино беше превъзходно.

— Историята се прави тук, Кълъм. И никой не би могъл да ти разкаже по-добре за това от баща ти.

— Има една стара китайска пословица, Кълъм: „Истината има много лица“ — каза Струан.

— Не разбирам.

— Просто исках да кажа, че моят вариант на „фактите“ не е задължително единственият. — Това му напомни за предишния вицекрал, Линг, който сега бе в немилост в Кантон, защото политиката му бе ориентирана към открит конфликт с Британия. Сега бе осъден на смърт. — Онзи дявол Линг още ли е в Кантон?

— Мисля, че да. Негово превъзходителство Тай-сен се усмихна, когато го попитах преди три дена и загадъчно отговори: „Цинобърът е Синът на Небето. Как може човекът да знае какво иска Небето?“ Китайският император се нарича Син на Небето — обясни Лонгстаф заради Кълъм.

— „Цинобър“ е друго негово име, защото винаги пише с мастило с яркочервен цвят.

— Странен, странен народ са китайците, Кълъм — каза Струан. — Един пример: само императорът от триста милиона души има право да използва цинобърно мастило. Представи си само! Ако кралица Виктория каже: „От днес нататък само аз имам правото за използвам цинобър“, въпреки цялата си любов към нея четиридесет милиона британци тутакси ще престанат да използват каквото и да било друго мастило освен цинобър. Начело с мен.

— Всеки китайски търговец — каза Лонгстаф с несъзнателен присмех — незабавно ще й изпрати барел цинобър — заплащане при доставяне и ще каже на Нейно британско величество, че ще се радва да бъде доставчик на Короната за определена цена. И ще напише писмото с цинобър. Съвсем основателно, предполагам. Какво бихме били без търговията?

Настъпи кратко мълчание и Кълъм се зачуди защо баща му се направи, че не забелязва обидата. И беше ли обида? Не беше ли просто още един факт от живота — че аристократите винаги се присмиват на онези, които не са аристократи? Е, добре. Хартата ще им даде да се разберат веднъж завинаги.

— Искали сте да ме видите, Уил? — Струан се почувства смъртно уморен. Краката и раменете го боляха.

— Да. Няколко дребни неща се случиха, откакто… през последните два дена. Кълъм, бихте ли ни извинили за малко? Бих искал да разговарям с баща ви насаме.

— Разбира се, сър. — Кълъм се надигна.

— Няма нужда, Уил — каза Струан. Заради присмеха на Лонгстаф нямаше да разреши на Кълъм да излезе. — Кълъм вече е съдружник на Струанови. Един ден ще ръководи компанията като тай-пан. Можете да му имате доверие, както на самия мен.

На Кълъм му се искаше да каже: „Аз никога няма да стана част от това, никога. Имам си други планове“, но не можа да промълви нищо.

— Поздравявам ви, Кълъм — каза Лонгстаф. — Да бъдеш съдружник в „Ноубъл хаус“ — е, това е безценна награда.

Но не и когато е банкрутирала, едва не прибави Струан.

— Седни, Кълъм.

Лонгстаф обходи стаята и започна:

— За утре е определена среща с китайския пълномощник. На нея ще се обсъдят подробностите на договора.

— Той ли предложи времето и мястото или вие?