— Майка ти — мъртва? — повтори Роб, без да може да повярва. — Йън, Личи, баба ти?

— Да. Също и леля Сюзън, и братовчедката Клеър, леля Ютиния, братовчедът Доналд и малкият Стюарт и…

Настъпи чудовищна тишина. Пери нервно я наруши:

— Когато пристигнах в Глазгоу, младият Кълъм бе останал сам. Не знаех какво да направя, така че помислих, че ще е най-добре да го доведа. Отплавахме един месец след „Скарлет клауд“.

— Правилно си постъпил, Айзък — чу се Роб да казва. Как щеше да даже на Дърк? — По-добре да тръгвам. Ще ви дам сигнал да слезете на брега. Вие останете на кораба.

— Не — каза високо Кълъм като на себе си, някъде дълбоко навътре. — Не. Аз пръв ще сляза на брега. Сам. Така е по-добре. Ще видя татко насаме. Аз трябва да му кажа. Ще сляза на брега сам.

Той се надигна и спокойно се отправи към вратата. Корабът леко се полюшваше. Долавяше се сладкият звук на плискащи вълни. Той излезе. Тогава си спомни нещо и се върна в каютата.

— Ще взема донесенията — каза с тънкия си гласец. — Той ще иска да види донесенията.

Когато голямата лодка се отдели от „Тъндър клауд“, Струан се намираше на възвишението, където щеше да се намира Голямата къща. В мига, в който забеляза сина си в средата на лодката, сърцето му се преобърна.

— Кълъммм! — изрева ликуващо той от върха на хълма. Той смъкна връхната си дреха и бясно я размаха като човек, изоставен от шест години на необитаем остров, видял първия кораб. — Кълъмммм!

Той се втурна главоломно през бодливия храсталак към брега, без да усеща тръните, забравяйки пътеката, която водеше от брега до рибарското селце и пиратските убежища откъм южната страна на острова. Той бе забравил всичко, освен че любимият му син бе пристигнал на първия ден. По-бързо! Сега вече той тичащ по брега опиянен.

Кълъм пръв го забеляза.

— Ей там. Насочете се натам. — Той посочи най-близкото място за акостиране. Боцманът Макей изви румпела.

— Давайте, милички — каза той, насочвайки ги към брега. Те всички вече знаеха за случилото се и из флота се носеха слухове. И загриженост. Много техни близки живееха между Съдърленд и Глазгоу, а повечето от останалите — в Лондон.

Кълъм се изправи и се прехвърли отстрани в плитката вода.

— Оставете ни. — И той нагази към брега.

Струан тичаше в прибоя, който се разбиваше в брега, направо към сина си. Видял сълзите му, той извика „Кълъм, сине“ и Кълъм спря за миг, безпомощен, залят от вълните на огромната бащина радост. После той също затича в прибоя и най-сетне се озова в безопасност в обятията на баща си. Ужасът, стаен от месеци, се пукна като рана и той зарида, като се притискаше и притискаше. Струан утешаваше сина си, докато го носеше на ръце към брега и му шепнеше: „Кълъм, синчето ми“ и „Не се безпокой“, и „Ох, детето ми“, докато Кълъм заподсмърча. „Нашите всички са мъртви — всички са мъртви — мама, Йън, Личи, баба, лелите, братовчедката Клеър — всички те са мъртви, татко. Останахме само аз и Уинифред, но и тя вече сигурно е мъртва.“ Той повтаряше имената отново и отново и всяко име бе удар с нож в стомаха на Струан.

След известно време Кълъм заспа, пощаден, спасен в силата и топлината. За първи път от идването на чумата сънят му беше без сънища. Проспа целия ден, цялата нощ и част от следващия ден, докато Струан го люлееше в обятията си.

Струан не усети хода на времето. Понякога разговаряше с жена си и децата — с Роналда и Йън, и Личи, и Уинифред, — докато те седяха до него на брега. Понякога, когато те си тръгваха, той ги зовеше тихичко, за да не разбуди Кълъм, и по-късно те се завръщаха. Понякога напяваше нежните приспивни песни, с които Роналда приспиваше децата им. Или говореше на галски, като майка си и Катрин, втората му майка. Понякога мъгла покриваше душата му и тогава не виждаше нищо.

Когато Кълъм се събуди, вече се беше успокоил.

— Здравей, татко!

— Добре ли си, сине?

— Сега вече съм добре. — Той се изправи.

На брега, в сянката на скалата, беше студено, но на слънце бе топло. Флотът кротко се поклащаше на котва, куриерските съдове сновяха напред — назад. Имаше по-малко кораби от преди.

— Тук ли ще бъде Голямата къща? — попита Кълъм, като посочи възвишението.

— Аха. Тук бихме могли да живеем от есента до пролетта. Тогава климатът е най-хубав.

— Как се нарича долината?

— Още си няма име. — Струан се раздвижи на слънце, като се опитваше да се пребори с тягостната болка в раменете и гърба.

— Трябва да има име.

— Мъничката Карин, братовчедка ти Карин — най-малката дъщеря на Роб — иска да я нарече Щастливата долина. Можехме да сме щастливи тук. — Гласът на Струан натежа. — Много ли се мъчиха?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли за това?

— Не сега.

— Малката Уинифред. Беше ли умряла, когато тръгна?

— Не. Но беше много слабичка. Лекарите казаха, че щом е толкова слаба… лекарите просто свиха рамене и си отидоха.

— А дядо ти?

— Чумата въобще не го засегна. Той моментално дойде при нас и взе Уинифред. Аз отидох да помогна на леля Ютиния. Но не помогнах.

Струан гледаше пристанището, но не го виждаше.

— Съобщи ли на чичо Роб?

— Да. Мисля, че да.

— Горкият Роб. Ще е по-добре да отида на кораба. — Струан се пресегна и вдигна донесенията, полузаровени в пясъка. Бяха неотваряни. Той изтръска пясъка.