Изведнъж всички заговориха и се изпокараха за това кой да замине. Накрая Струан ги умири.

— Дължим предложението на мистър Еликсен. Ако не възразява, защо той да няма честта?

Те се скупчиха в градината да видят как Струан и Брок съпровождат Еликсен през площада до гемията, която Струан бе оставил на разположение. Знаменосците не им обърнаха никакво внимание, освен дето сочеха към тях и издаваха подигравателни възгласи.

Гемията отплава надолу по течението.

— Може би никога няма да го видим отново — каза Брок.

— Смятам, че няма да го пипнат. Иначе нямаше да го пусна.

Брок изгрухтя.

— За чужденец си го бива. — Той се запъти заедно с Горт към собствената си кантора. Останалите търговци се втурнаха към техните.

Когато Струан провери и остана доволен от разположението на въоръжения пост в градината и до задната врата, която водеше към Хог стрийт, той се върна в апартамента си.

Мей-мей я нямаше. Както и А Гип.

— Къде е Миси?

— Не знае, господарию. Аз не виждал кау чило.

Той претърси цялата сграда, но те бяха изчезнали. Сякаш изобщо не бяха идвали тук.

Струан стоеше в градината. Беше точно преди полунощ. Напрежение витаеше във въздуха. Той знаеше, че повечето търговци ще спят облечени, с оръжие подръка. Той хвърли поглед към знаменосците през портата. Някои спяха. Други си говореха около огъня, който бяха запалили на площада. Нощта бе хладна. Почти не се долавяше движение по реката.

Струан се отдалечи от портата и замислено обиколи градината. Къде, по дяволите, бе Мей-мей? Той знаеше, че тя няма да напусне Селцето умишлено. Може да е била отвлечена. Може би… не, в името на светата кръв Христова, не трябваше да мисли така. Но знаеше, че и най-богатият военачалник в Китай не би се поколебал да я вземе — ако трябваше и насила, — стига да я зърнеше.

Някаква сянка се прехвърли през стената. Струан усети ножа в ръката си.

Беше китаец, който, треперейки, му подаде късче хартия. Беше нисък гъвкав мъж със счупени зъби и изпънато лице, пожълтяло от опиума. На хартията се открояваше знакът на Джин-куа — личен печат, използван само за договори и специални документи.

— Господарю — каза меко китаецът. — Трябва дойде. Сам.

Струан се поколеба. Беше опасно да остави сигурността на Селцето и хората си. Направо безразсъдно.

— Не може. Джин-куа дойде тук.

— Не може. Дойдеш. — Китаецът посочи печата. — Джин-куа иска види, бързо-бързо.

— Утре — отвърна Струан.

Китаецът поклати глава.

— Сега. Бързо-бързо, сави?

Струан осъзна, че е вероятно печатът на Джин-куа да е попаднал в чужди ръце и да се окаже в капан. Но не смееше да вземе със себе си Маус или когото и да било от хората си, защото срещата трябваше да бъде тайна. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

Той внимателно разгледа листа под светлината на фенера и напълно се увери, че печатът е истински. Кимна.

— Идвам.

Китаецът го поведе към страничната стена и се изкатери по нея. Струан го последва, готов за клопка. Китаецът забърза покрай страничната стена на кантората и зави по Хог стрийт. Невероятно — улицата бе пуста. Но Струан усещаше очи, които го наблюдават.

В края на Хог стрийт китаецът зави на изток. Там ги чакаха две закрити носилки. Кулитата, които ги носеха, бяха ужасени. Ужасът им се усили, като видяха Струан.

Струан зае едната носилка, китаецът — другата. Кулитата ги вдигнаха незабавно и заподскачаха по улицата на Тринадесетте кантори. Завиха на юг по тясна пуста уличка, непозната на Струан. Скоро загуби всякаква ориентация. Той се отпусна назад и прокле глупостта си, но в същото време тържествуваше в очакване на опасността. Накрая кулитата спряха в някаква мръсна, заградена със стена пряка, засипана с гниещи отпадъци. Едно изгладняло куче ровеше из тях за храна.

Китаецът даде на кулитата някакви пари и когато те се изпариха в мрака, почука на някаква врата. Тя се отвори и той отстъпи, за да направи път на Струан. Струан му махна да влезе пръв и предпазливо го последва в един вонящ на прокиснало обор, където го очакваше друг китаец с фенер. Последният се обърна и мълчаливо прекоси обора до другата врата, без да поглежда назад. Сега те се отправиха през просторен склад нагоре по неустойчиво стълбище и пак надолу, където няколко стъпала ги отведоха в друг склад. Плъхове се щураха в мрака.

Струан разбра, че се намират близо до реката, защото чу да се плиска вода и проскърцването на буксирни въжета. Бе готов незабавно да реагира — бе свил ръкохватката на ножа в ръка, като прикриваше острието в ръкава.

Мъжът с фенера наведе глава и се мушна под мост от амбалажни сандъци и поведе към още една полускрита врата. Той почука и отвори вратата.

— Добре дошъл, тай-пан — каза Джин-куа. — Отдавна не срещал тебе.

Джин-куа беше много стар, крехък и дребен. Кожата му бе като пергамент. Редки кичури побеляла брада падаха на гърдите му. Робата му бе от тежък брокат, а шапката — обсипана със скъпоценни камъни. Носеше богато бродирани обувки с дебели подметки. Плитката му бе дълга и лъскава. Ноктите на малките му пръсти бяха защитени от калъфчета, украсени със скъпоценни камъни.