Преди знаменосците да успеят да му преградят пътя, той бе преминал през градинската врата. Един мускет се заби в стомаха му.

— О, това си ти, Дърк — каза Брок. — Къде, по дяволите, се губиш?

— Навън. — Струан жадно поемаше въздух. — Дявол го взел, някакви вонящи разбойници ме нападнаха.

— Туй твоя кръв ли е или тяхна?

В светлината на фенера Струан отлепи жакета и ризата от раненото си рамо. Разрезът, чист и плитък, минаваше през ранения мускул.

— Комар те е ухапал — присмя се Брок. Взе бутилка с ром, изля малко върху раната и се усмихна, когато Струан изстена. — Колко бяха?

— Трима.

— И се остави да те ранят? Остаряваш! — Брок наля ром в две чаши.

Струан отпи и се почувства по-добре.

— Мислех, че спиш. Вратата ти бе заключена. Къде беше?

— Какво става тук?

— Слугите изчезнаха преди около час. Ето какво. Сметнах, че най-добре ще е да не пущам никой тук до разсъмване. Сигурно не по-малко от сто пушки те прикриваха, докато търчеше.

— Тогава защо, по дяволите, ме мушкаш с мускет в корема?

— Да те посрещна, както подобава. — Брок отпи от рома. — Исках да знаеш, че съм нащрек.

— Някой знае ли защо слугите са си отишли?

— Не. — Брок отиде до портата. Знаменосците се готвеха отново да си легнат. Нервно утро се колебаеше на хоризонта. — Изглежда дяволски зле — каза той. Лицето му изглеждаше твърдо. — Това тук хич не ми харесва. Ония копелета там долу не правят нищо — само си седят и от време на време бият барабаните си. Май ще е най-добре да се измъкваме, докато може.

— Още няколко дни сме в безопасност.

Брок поклати глава.

— Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред. По-добре да тръгваме.

— Това е уловка, Брок. — Струан откъсна парче от ризата си и попи потта от челото си.

— Може. Но имам такова предчувствие, а когато го имам, значи е време да се оттегля. — Брок размаха палец към знаменосците. — Преброихме ги. Сто и петдесет. Хау-куа каза, че повече от хиляда са пръснати из Селцето.

— Видях около двеста или триста от тях. На изток.

— Къде беше?

— Навън. — Струан се изкушаваше да му каже. Но това няма да помогне, помисли той. Брок ще направи всичко, което е по силите му, да попречи на среброто да пристигне благополучно. А без среброто си свършен. — Тук наблизо има едно момиче — отвърна лекомислено той.

— Чумата да я тръшне! Не си толкова глупав, че да излезеш заради една мръсница. — Брок докачено подръпна брадата си. — Ще ме смениш ли след час?

— Аха.

— По обяд се оттегляме.

— Не.

— Казах, по обяд.

— Не.

Брок се намръщи.

— Какво толкова те задържа тук?

— Ако си тръгнем, преди наистина да стане нещо, много ще се изложим.

— Тъй. Знам. Не ми харесва да бягам. Но нещо ми казва, че трябва.

— Да изчакаме няколко дни.

Брок бе изпълнен с подозрения.

— Знаеш, че никога не съм грешил за момента, когато трябва да се махна. Защо искаш да останеш?

— Това са само старите номера на Тай-сен. Този път грешиш. Ще те пусна след час — каза Струан и влезе вътре.

Какво ли е намислил Дърк сега, чудеше се Брок. Той шумно се изхрачи. Не му се нравеше мирисът на опасност, който като че ли витаеше в умиращата нощ.

Струан се отправи към апартаментите си по мраморното стълбище. По стените бяха окачени картини на Куанс и копринени китайски драперии. На площадките имаше гигантски дракони от тиково дърво от епохата на Минг и шкафове, също от тиково дърво. Коридорите, които тръгваха от първата площадка, бяха украсени с картини на кораби и морски битки, а на поставка се намираше умалено копие на „Викъри“, кораба на Нейно кралско величество. Вратата бе заключена.

— Отворете — нареди той и зачака. А Гип го пусна вътре.

— Къде, по дяволите, беше, Мей-мей? — каза той, като се опитваше да скрие облекчението си.

Тя бе застанала в сянката близо до прозорците. Каза нещо на А Гип и й направи знак да излезе.

Струан пусна резето на вратата.

— Къде, по дяволите, беше?

Тя излезе от светлината на фенера и той се стресна от бледността й.

— Какво има?

— Носят се различни слухове, тай-пан. Говорят, всички варвари ще минат под ножа.

— В това няма нищо ново. Къде беше?

— Знаменосците е ново. Казват, Тай-сен в немилост. Казват, осъден на смърт.

— Това са глупости. Той е братовчед на императора и вторият по богатство човек в Китай.

— Слух казва, император страхотно ядосан. Тай-сен правил договор. Тай-сен подложат публични мъчения.

— Това е лудост. — Струан застана до огъня и свали жакета и ризата си. — Къде беше?

— Какво е станало с теб? — възкликна тя, като видя раната.

— Нападнаха ме разбойници.