— Три пъти десет лака пари платил Джин-куа дългове на Ко-хонг. Сега нова година без дълг. Добър джос — заяви гордо Джин-куа.

— Аха — потвърди Струан. — Добър джос за мен.

— Много голям опасност, тай-пан. Нищо не може направи.

— Аха.

— Много-много голям опасност. Трябва почака две нощи.

— Айейа, опасност! — каза Струан. Той прибра четирите половинки от монети. — Благодаря ти, Чен-дзъ Джин Арн. Много ти благодаря.

— Не благодаря. Д’рк Стр’н. Приятел.

Внезапно в стаята се втурна човекът, който бе довел Струан до Джин-куа — Той настойчиво заговори на Джин-куа, който уплашен се обърна към Струан.

— Слуга трябва ходи! Ходи в Селце. Всички отива!

Струан се настани в носилката и се залюля в такт с нея, когато кулитата носачи се впуснаха в тръс по притихналите алеи. Вътрешността на закритата със завеси носилка бе мръсна. Имаше петна от пот. От време на време той се взираше в уличките през страничните отвори в завесите. Не виждаше небето, но знаеше, че скоро ще съмне. Вятърът разнасяше мириса на гниещи плодове, изпражнения, боклуци, на готвено, подправки и примесваше в тях миризмата на пот на кулитата.

Той и Джин-куа бяха разработили по-безопасен план за пренасяне на среброто до Хонконг. Беше уредил Джин-куа да натовари слитъците в сандъците, в които бяха, във въоръжена лорча. След две нощи лорчата тайно трябваше да пристигне на кея на Селцето. Точно в полунощ. Ако това се окажеше невъзможно, лорчата трябваше да бъде оставена недалеч от южната страна на пристана с по един фенер на фокмачтата и на носа. За по-голяма сигурност и за да не стане грешка, Джин-куа бе казал, че ще остави знак — щеше да боядиса в червено по-близкото око на лорчата. Всяка лорча имаше по две очи, издълбани в тиковото дърво на носа. Очите бяха за късмет, а също и да позволят на душата на лодката да вижда далеч напред. Китайците знаеха, че за лодките е много важно да имат очи, с които да гледат.

Но защо Джин-куа ми позволява да получа Хонконг? — запита се той. Ясно е, че Джин-куа осъзнава колко е важен мандаринът. И защо му е син, изучен в Лондон? Беше ли Джин-куа единствен от всички китайци, които познаваше, толкова прозорлив, че най-сетне да е разбрал, че трябва да се осъществи съединяване на богатствата на Китай с богатствата на Британия?

Чу кучетата да лаят и през завесата ги видя да нападат краката на предния кули. Но кулито, който носеше фенера пред носилката, се върна тичешком и с привична ловкост замахна към псетата с тоягата си, която имаше железен връх. Със скимтене кучетата изчезнаха в мрака.

Изведнъж Струан забеляза група пеши знаменосци — вероятно около стотина, — насядали до една отдалечена пряка. Бяха въоръжени и носеха фенери. Бяха зловещо мълчаливи. Неколцина се надигнаха и се отправиха към носилката. За облекчение на Струан кулитата свиха в някаква уличка. „Онова, което трябва да правиш сега, момко, каза си той, е да пренесеш благополучно среброто до Хонконг или до Уампоа, където ще можеш да го прехвърлиш на «Чайна клауд». Но докато не попадне благополучно на борда, ти не си в безопасност, момко.“

Носилката се наклони, защото един от кулитата почти се препъна в една дупка, с каквито бе осеян пътят. Струан се накланяше насам-натам, като се опитваше да намери опора. По-надолу успя да различи мачтите на корабите, полуприкрити от колибите. Отпред не се виждаше нищо. Носилката зави и се отправи към реката, после мина напряко през същата тясна уличка към друга. Най-накрая отпред, над покривите на къщичките, той успя да разпознае част от сградите на Селцето, които просветваха на лунната светлина.

Внезапно носилката спря и бе поставена на земята, като отхвърли Струан на една страна. Той разкъса завесите, отметна ги встрани и изскочи навън с нож в ръка точно когато три копия промушиха тънките облегалки на стола.

Тримата копиеносци отчаяно се опитваха да освободят оръжията си, когато Струан се стрелна към най-близкия, заби ножа си отстрани и се извъртя, защото другият бе замахнал с двуостра бойна секира. Острието й засегна рамото му, той изкриви лице от болка, но успя да направи крачка встрани и се сборичка с мъжа, за да му вземе секирата. Изтръгна я от ръката му. Мъжът изкрещя, защото копието, насочено към Струан, го прониза. Струан опря гръб в стената. Последният копиеносец му прегради пътя като се задъхваше и ругаеше. Струан направи лъжливо движение и замахна към него с брадвата, но не уцели и мъжът му нанесе удар. Копието му прониза жакета на Струан, но той успя да се изтръгне и заби ножа си до дръжката в стомаха му и го завъртя да го изкорми.

Струан прескочи телата с гръб, все още усещащ защитата на стената, и зачака. Човекът, когото бе намушкал, виеше. Другият лежеше неподвижно. Онзи, когото беше изкормил, се държеше за стомаха и пълзеше нататък.

Струан изчака за миг, събирайки сили, и една стрела се заби в стената над главата му. Той издърпа едно от копията и се втурна по уличката към Селцето. Зад гърба си чу стъпки и затича по-бързо.

Като зави зад ъгъла, видя, че улицата на Тринадесетте кантори е точно пред него. Той хвърли копието, пресече улицата на зиг-заг и влезе в Хог стрийт. Затича надолу по нея и прекоси площада, на който имаше повече знаменосци отпреди.