Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.

— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.

— По-добре по-рано, така ли?

— Къде е Волфганг?

— В каютата си. Трябва ли ви?

— Не. И гледайте да не ни безпокоят.

Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.

— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!

Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“

Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да — мислеше си той, — никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“

По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.

— А Гип била вярна слугиня — каза му тя. — Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.

Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си — нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.

Струан постъпи, както беше редно, и купи момичето, защото такъв беше обичаят. Но след края на сделката, която според китайския обичай го бе направила робовладелец, той скъса документа пред А Сам и й каза, че вече не е робиня, а слугиня. А Сам не го разбра. Струан знаеше, че по-късно тя щеше да попита Мей-мей защо е скъсал документа, а тя щеше да отговори, че някои варварски обичаи са странни. А Сам щеше да се съгласи и страхът й от него щеше да порасне.

Докато „Чайна клауд“ се намираше в Макао, Струан бе наредил екипажът, без Волфганг Маус, да не напуска кораба. Страхуваше се да не се разчуе, че на кораба има сребро. И макар че в общи линии вярваше на моряците, сега, когато тук имаше такова голямо богатство, което просто само се тикаше в ръцете им, доверието му се бе стопило. Очакваше пирати отвън и отвътре. В Макао едва не избухна бунт и заедно с офицерите той трябваше за пръв път да използва камшика, без да подбира, да постави постове на квартердека и да акостира далеч в плиткото пристанище. Забраниха на всички сампани да приближават на разстояние сто ярда от „Чайна клауд“.

Беше изпратил напред в Хонконг първия си помощник-капитан Кудахи с катера да доведе Роб и Кълъм на тайна среща в Дийпуотър бей със строга заповед да не казват нищо за среброто. Знаеше, че това е допълнителна опасност, но трябваше да поеме риска. След като среброто беше вече в безопасност на „Чайна клауд“, имаше време да помисли за Джин-куа и за „Ноубъл хаус“, за Роб и Кълъм, както и за това какво ще направи в бъдеще. Знаеше, че е дошло време да оформи бъдещия модел на компанията. Със или без Роб и Кълъм. На всяка цена!

Беше оставил Мей-мей в Макао, в къщата, която й бе подарил. Преди да отплава, посетиха заедно Чен Шенг.

Двегодишният му син Дънкан се беше опитал да му се поклони до земята, но той го вдигна на ръце и му каза никога и пред никого да не прави това отново. Дънкан отговори „Да, тай-пан“ и прегърна него и Мей-мей.

Бебето Кейт получи същия подарък, както и Дънкан, а Чен Шенг се суетеше като стара кокошка. Донесоха чай и храна и после Чен Шенг помоли за разрешение да представи Кай-сунг, която желаела да се поклони на тай-пана.

Кай-сунг беше навършила трийсет и шест години. Беше облечена в красиви дрехи в пурпур и злато и украсени с нефрити. В катраненочерната й коса бе забодена сребърна карфица. Сякаш не бяха минали седемнайсет години. Лицето й бе като алабастър, а очите й — дълбоки, както в младостта.

Но по бузите й се стичаха сълзи и тя шепнеше нещо на кантонски, а Мей-мей превеждаше с ясен глас:

— По-голяма сестра много съжалява, че тай-тай умряла. По-голяма сестра казва всеки път кога искаш деца да останат тук, те ще бъдат като нейни. Тя също благодари, че бил внимателен с нея и с неин син.