— Здравей, момче — каза баща му.

— Какво става тук?

Струан обясни ситуацията и добави:

— Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.

— Аз наистина се чувствам по-добре.

Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.

— Завивай обратно — извика той — или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.

— Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда — извика чернобрадият мъж.

— Защо? Кой сте вие?

— Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон — отвърна човекът присмехулно. — Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.

— Качете се на кораба сам! Без оръжие!

— С бялото ли знаме, капитанче?

— Да! — Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: — Дръжте джонката под прицел!

— Слушам, сър!

От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка — „Хвърли го във въздуха“.

— Самонадеян педераст! — каза Струан, без да иска развеселен.

— Скрагър е необичайно име — забеляза Роб. — Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?

— Да, същото си помислих и аз, братко — ухили се Струан, — може и да сме сродени с пират.

— А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.

— „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. — После погледна назад към лодката. — Самонадеян педераст!

Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му — бледосини и малки, а ръцете — подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.

Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.

— Добро утро, ваше благородие! — каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. — Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! — Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. — Да слезем долу.

— Мистър Кудахи, претърсете го!

— Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се — каза Скрагър с невинен вид.

— Въпреки това ще ви претърсим!

Скрагър се остави да го претърсят.

— Доволен ли сте, тай-пан?

— Засега.

— Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.

Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.

— Всички да останат на палубата!

За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.

— Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.

— Ром?

— Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.

— В какъв смисъл благодарен?

— Ще бъда търпелив. — Очите на Скрагър бяха като от стомана.

— Вие сте точно такъв, какъвто си представях.

— Казахте, че сте живели в Лондон.

— Даа. Така беше. Преди много време. А, благодаря — каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. — Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.

Струан напълни отново чашата.

— Благодаря, тай-пан.

Струан започна да играе с пистолета.

— От коя част на Лондон сте?

— Шордич, драги. Там израснах.

— Как е първото ви име?

— Дик. Защо?

Струан сви рамене.

— Хайде сега, кажете защо сте дошъл.

В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.

— Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.

— За какво?

— Не го питах, а и той не ми каза. „Отиди и доведи тай-пана!“ — и заръча и ето, тук съм. — Скрагър изпразни чашата и се захили доволно. — Говори се, че на кораба има сребро, а?

— Кажете му, че ще го приема тук. Може да се качи сам и без оръжие.

Скрагър се засмя гръмогласно и неволно се почеса по въшливата глава.

— Знаете, че той няма да направи това, тай-пан, както и вие няма да отидете сам и без закрила на неговия кораб. Видяхте ли момчето на борда на джонката ми?