— Да.

— Това е най-малкият му син. Той е заложник. Вие трябва да отидете на кораба, ако желаете, разбира се, а момчето ще остане тук. Можете да носите оръжие.

— А какво ще стане, ако момчето се окаже просто преоблеченият син на някой кули и аз загубя главата си?

— О, не — отвърна Скрагър обиден. — Разполагате с моята и с неговата клетва, за бога! Ние не сме банда непрокопсани пирати, флотилията ни наброява хиляда кораба и както знаете, контролира тези брегове. Виждате, че се заклех. Той също.

Струан забеляза белезите по китките на Скрагър и заключи, че и на глезените му има също такива.

— Защо вие — англичанин — сте тръгнали с него?

— Защо наистина, драги? — Скрагър се изправи. — Мога ли да си пийна още грог? Любезно благодаря. — Той върна шишето на масата и отново седна. — Във флотата му има повече от петдесет английски моряци и около петнайсет други — главно американци и един французин. Капитани, оръжейни майстори, стрелци, помощник-капитани. По професия съм помощник-боцман — продължи той разпалено, въодушевен от алкохола. — Преди малко повече от десет години претърпях корабокрушение на някакви северни острови. Мръсните езически копеленца ме сгащиха и превърнаха в роб. Бяха японци. Предадоха ме на други езически копелета, но аз избягах и се присъединих към У Фанг. Когато разбра, че съм помощник-боцман, ми предложи подслон и голяма свобода. — Изпразни чашата и отново я напълни. — Сега ще тръгваме или не?

— Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.

— Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.

— Откога сте каторжник?

Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.

— Отдавна, приятел. — Погледна към белезите на китките си. — Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.

— Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?

— Да, май бе от там. — Скрагър отново стана дружелюбен. — Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?

— На колкото трябва.

— Не мога да кажа със сигурност. Може да съм на трийсет и пет или на четирийсет и пет. Мдаа, петнайсет години са това. Само задето ударих по мутрата един лайнян помощник-капитан на борда на една лайняна фрегата.

— Имате късмет, че не ви обесиха.

— Да, наистина. — Скрагър се оригна щастливо. — Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидней счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. — Скрагър се закиска злобно. — Поне се хранехме с търговци. — Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. — Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи — изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: — Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.

Струан запали пура.

— Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?

— Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото — каза той и стана. — Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?

— Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.

— Срещу вас имаме повече от сто кораба.

— Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.

— Много сте хитър, тай-пан — изкикоти се Скрагър. — Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал — У Куок — най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.

— Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.

— Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих — каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, — трябваше да ви дам това — каза той и лицето му се изкриви насмешливо.

Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.

Струан седеше отпуснат на носа на голямата лодка с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на дебелото моряшко палто, с желязо, прикрепено към китката му, и с пистолет в пояса. Хората му гребяха напрегнато, тежко въоръжени. Скрагър седеше по средата и пееше с пиянски глас моряшка песничка. Пиратският флагман беше на сто ярда от тях. По предварителна уговорка със Скрагър — и по настояване на Струан — флагманът се беше отделил от охраняващата го флотилия от джонки и се бе приближил до брега откъм подветрена — та страна на „Чайна клауд“. Там, легнал в дрейф, единствено с малкото задно платно, флагманът бе изложен на прицела на „Чайна клауд“ и на неговата милост. Но останалата армада от джонки бе заела Позиция на блокада около двата кораба.