— Да, знам.

Той открехна едно око.

— Знаеш ли?

— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.

Той пак затвори очи. Стори ми се, че по лицето му мина нещо, подобно на болка.

— Добре. Знаеш ли какво е информационен шрапнел?

— Естествено. — Терминът беше стар, почти архаичен. — Евтини вируси. Допотопна работа. В ефира се излъчва матрица от накълцани стандартни програми. Вкарваш ги във вражеските системи и те се опитват да изпълняват първоначалните си функции. Така задръстват оперативния код с безсмислени команди. Поне на теория. Доколкото съм чувал, на практика не излизало много добре.

Всъщност много добре познавах ограниченията на оръжието от собствен опит. Преди сто и петдесет години последната съпротива на Адорасион бе излъчила информационен шрапнел, за да забави напредването на емисарските части през Манзанския басейн просто защото не разполагаше с друго. Не ни забавиха кой знае колко. Много по-тежки загуби понесохме от яростните ръкопашни боеве, които последваха из закритите улици на Неруда. Но Джак Бразил с неговата измислена фамилия и страстта му към една култура, чиято планета никога не бе виждал, едва ли желаеше да чуе това точно сега.

Той размърда стройното си тяло върху пясъка.

— Е, добре, извънредният комитет в Ню Хокайдо не споделял твоя песимизъм. Или просто са били отчаяни. Така или иначе, измислили нещо подобно, но основано на дигитализиран човешки товар. Изработили схематични копия от всеки член на комитета, просто повърхностен сбор от най-общи спомени и самолич…

— Мамка му, будалкаш ме!

— … и ги заредили в широкообхватни информационни мини, които да бъдат заложени в квелистките сектори и да се задействат при вражеско нашествие. Не, не те будалкам.

Затворих очи.

Ах, мамицата му.

Гласът на Бразил продължаваше да се лее безметежно.

— Да, планът бил при поражение да задействат мините и да оставят няколко десетки от собствените си хора, а може би и авангарда на нападателите, с твърдото убеждение, че всеки от тях е Квелкрист Фолкънър. Или някой си.

Шум на прибой и далечни викове над водата.

Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?

Видях лицето й. Чух променения глас, който не беше на Силви Ошима.

Пипни ме. Кажи ми, че си истински, мътните да те вземат.

Бразил продължаваше да говори, но усещах, че се изчерпва.

— Доста хитро оръжие, ако се позамислиш. Масова суматоха, на кого да вярваш, по дяволите, кого да арестуваш? Същински хаос. Може би това ще спечели време за бягство на истинската Квел. Та макар и на косъм. Създава хаос. Последен удар. Кой знае?

Когато отворих очи, той седеше и пак гледаше към морето. Добродушният покой бе изчезнал от лицето му, избърсан като грим, като морска вода, изсъхнала под слънчевите лъчи. От стегнатата му мускулеста фигура изведнъж бе изплувало жестоко, безпомощно огорчение.

— Кой ти разказа всичко това? — попитах аз.

Бразил се озърна към мен и по устните му трепна призрак на предишната усмивка.

— Някой, с когото трябва да се срещнеш — тихо каза той.

Взехме неговия бръмбар — двуместен, със смъкнат кожух, не много по-голям от онзи, който бях наел, но както се оказа, далеч по-бърз. Бразил си направи труда да навлече вехт защитен костюм на леопардови петна — още нещо, което го отличаваше от другите идиоти, сновящи по магистралата с такива скорости, че едно падане би смъкнало плътта им от костите.

— Е, да — рече той, когато му споменах това. — Някои рискове заслужават да ги поемеш. Другото си е чисто самоубийство.

Взех шлема от полисплав и го надянах. Гласът ми прозвуча пискливо от високоговорителя:

— Налага ти се да гледаш тия глупости, а?

Той кимна.

— Непрекъснато.

Той включи двигателя, сложи си шлема, после подкара на север по магистралата точно с двеста километра в час. По маршрута, който вече бях минал, докато го търсех. Покрай денонощната закусвалня, покрай другите спирки и населени местенца, където бях подхвърлял името му като кървава диря от гърбун пред спортен катер, после през Кем и по-нататък. На дневна светлина Ивицата губеше голяма част от романтиката си. Светлинките на прозорчетата, които бях отминавал предната вечер по пътя на юг, се оказваха вехти и избелели ниски постройки или надувни бараки. Неоновите И холографските надписи бяха изключени или едва мъждукаха. Селищата по дюните губеха уютната си сумрачна привлекателност и се превръщаха просто в купчини скучни сгради покрай осеяното с боклуци шосе. Само шумът на прибоя и ароматите из въздуха бяха същите, но ние се движехме прекалено бързо, за да ги усетим.

На двайсет километра след нос Кем един тесен, зле павиран път се отклоняваше през дюните. Бразил намали скоростта за завоя — не чак толкова, колкото би ми се искало — и отби от магистралата. Под бръмбара кипнаха струи пясък, извиращи измежду неравните блокове вечбетон и скалата, върху която бяха положени. При гравитационните машини паважът често е не толкова опора, колкото знак откъде минава пътят. А отвъд първата ивица дюни някогашните строители изобщо бяха зарязали усилията да полагат настилка. Нататък имаше само стълбове от въглеродни нишки с илуминиево покритие, забити на десетметрови интервали. Бразил отново намали скоростта и бавно подкара покрай стълбовете, които лъкатушеха през дюните към морето. Отстрани изникнаха две-три разнебитени надувни бараки, килнати пиянски върху пясъчните склонове. Не личеше дали вътре живее някой. По-нататък видях боен катер в плитък канал под прашна маскировъчна мрежа. Механични охранителни паячета, напомнящи миниатюрни каракури, се разбудиха по него от бученето на бръмбара или може би от топлината на двигателя. Вдигнаха по някой крайник към нас и пак се успокоиха, когато отминахме.