Гледахме как нощта бавно напредва по морето пред нас. Иззад тъмния хоризонт Дайкоку изпълзя да прави компания на Мариканон в небосвода. Малко по-надолу на плажа хората на Бразил трупаха дърва за грамаден огън. Оттам долиташе смях, нечии силуети подскачаха и се кълчеха. Въпреки моите тревоги и съмненията на Трес, вечерта излъчваше дълбок покой, мек и прохладен като пясъка под нозете ни. След трескавите часове във виртуална среда вече сякаш нямаше какво да правим или да си кажем до утре. А в момента утрешният ден пълзеше по обратната страна на планетата като вълна от дълбините, постепенно набираща сила. Ако бях на мястото на Кои, сигурно бих си представил как ходът на историята е затаил дъх.

— Както виждам, май никой няма да си легне рано — кимнах аз към подготовката за огъня.

— След ден-два може всички да сме мъртви, Истински мъртви — каза Трес. — Тогава ще спим.

Изведнъж тя кръстоса ръце и изхлузи тениската през главата си. Гърдите й подскочиха, после увиснаха безгрижно. В момента не ми трябваше точно това. Трес захвърли тениската на пясъка и се отдалечи по плажа.

— Ще поплувам — извика през рамо тя. — Идва ли някой?

Погледнах Бразил. Той сви рамене и тръгна след нея.

Видях ги как стигнаха до водата и нагазиха, после заплуваха към дълбокото. На десетина метра навътре Бразил се гмурна, почти веднага изскочи обратно и подвикна нещо на Трес. Тя се завъртя, изслуша го и изчезна под водата. Бразил се гмурна след нея. Този път ги нямаше около минута, после двамата изплуваха и запляскаха, бъбрейки оживено, вече на стотина метра от брега. Помислих си, че играят досущ като делфините край рифа Хирата.

Обърнах се надясно и тръгнах по брега към купчината дърва. Хората ми кимаха, някои дори се усмихваха. За моя изненада Даниъл, който седеше на пясъка с неколцина непознати, вдигна глава и протегна към мен манерка с някакво питие. Би било невъзпитано да откажа. Гаврътнах манерката и се разкашлях от острия вкус на водка, най-вероятно домашна.

— Силничка е — отбелязах дрезгаво аз и върнах манерката.

— Да, друга такава няма да намериш по тукашните места. — Той замаяно размаха ръка. — Сядай да пийнем. Това е Андреа, най-добрата ми приятелка. Този е Хиро. Внимавай, по-стар е, отколкото изглежда. Бил е на Вчира още преди да се родя. А това е Магда. Кучка си пада, но не е лоша, като я опознаеш.

Магда добродушно го перна по тила и му отне манерката. Поради липса на друга идея седнах на пясъка между тях. Андреа се приведе напред и понечи да стисне ръката ми.

— Просто искам да ти го кажа — прошепна тя на аманглийски с милспортски акцент. — Благодаря ти за всичко, което стори за нас. Без теб никога нямаше да узнаем, че още е жива.

Даниъл кимна. Водката придаде на жеста му подчертана тържественост.

— Точно така, Ковач-сан. Не се държах добре, когато пристигнахте. Откровено признавам, мислех, че ни будалкате. Че го правите с някаква тайна цел, нали разбирате. Но сега, мамка му, Кои е с нас и набираме скорост, мой човек. Ще преобърнем шибаната планета с главата надолу.

Наоколо замърмориха одобрително. Малко по-одобрително, отколкото бих желал.

— Пред тая история Разселването ще изглежда като кръчмарска свада — каза Хиро.

Пак докопах манерката и отпих. От втория път не ми се видя толкова зле. Може би езикът ми беше претръпнал.

— Как изглежда тя? — попита Андреа.

— Ами… — В ума ми изплува образът на жената, която се смяташе за Надя Макита. Лице, изкривено от тръпките на оргазма. При тази мисъл коктейлът от хормони в кръвта ми се разбушува. — Тя е… Различна. Трудно е да се обясни.

Андреа кимна с блажена усмивка.

— Ти си такъв щастливец. Че си я срещнал, искам да кажа. Че си разговарял с нея.

— И ти ще имаш възможност, Анди. — Даниъл леко заваляше думите. — Щом я измъкнем от лапите на ония мръсници.

Наоколо се надигнаха нестройни възторжени възгласи. Някой палеше огъня.

Хиро кимна свирепо.

— Да. Идва Видовден и за Харланитите. За цялата сган от Първите семейства. Чака ги Истинска смърт.

— Толкова ще е хубаво — каза Андреа, докато гледахме как се разгарят пламъците. — Най-сетне някой отново да знае какво да направим.

На североизток от Кошут, покрай извивката на света, сред океана Нуримоно, лежи като строшена чиния Милспортският архипелаг. Преди милиони години там е имало огромна вулканична система със стотици километри диаметър и нейното наследство все още си личи в странно извитите външни очертания на периферните острови. Отдавна са изгаснали огньовете, подклаждали някога тия изригвания, но след тях е останал назъбен планински пейзаж, чиито върхове за наше щастие продължили да стърчат над придошлия потоп. За разлика от другите архипелази на Харлановия свят, вулканичната пепел е обогатила почвата и по-голямата част от тамошната суша е гъсто покрита с местна растителност. По-късно дошли марсианците и добавили свои колониални растения. Още по-късно дошли хората и сторили същото.