— Търсихме я, но не открихме нищо. Кол казва, че май я видял да пада във водата. Той бил горе на стената. Може само да е била зашеметена, но в тая каша… — Той размаха ръка към бурята. — Няма да разберем, докато не съберем телата. Бурята отминава на запад. Тогава ще я потърсим.

Сведох очи към Вирджиния Видаура. Не виждах никакви рани, но тя губеше свяст, главата й се люшкаше. Обърнах се към Мураками.

— Какво, по дяволите…

Дръжката на шрапнелния бластер излетя нагоре и ме удари по главата.

Бял пламък пред очите. Смайване. Нова струя кръв от носа.

Залитнах, зяпнах и паднах.

Мураками стоеше над мен. Захвърли бластера и измъкна от пояса си мъничък, изящен зашеметяващ пистолет.

— Съжалявам, Так.

И ме простреля с него.

В края на някакъв много дълъг и мрачен коридор ме чака жена. Опитвам се да бързам, но дрехите ми са подгизнали и тежки, а самият коридор е килнат на една страна и запълнен почти до коляно с нещо лепкаво, може би съсирена кръв, само че мирише на белотрев. Тичам по невидимия наклонен под, но отворената врата сякаш остава все тъй далече.

Проблем ли имаш, мой човек?

Напрягам неврохимията, но нещо не е наред, защото виждам всичко като през свръхмощен снайперски прицел. Щом трепна, гледката отскача настрани и очите ме заболяват, докато я върна на фокус. През половината време жената е добре надарената приятелка на Влад, гола до кръста и приведена над някакви непознати машинарии на пода на каютата си. Дългите, тежки гърди провисват като плодове — усещам как устата ми жадува да засмуче едрите тъмни връхчета. После, тъкмо когато си мисля, че съм овладял гледката, тя плъзва настрани и се превръща в малка кухня с ръчно боядисани щори, които задържат кошутското слънце. Там също има жена, също гола до кръста, но е друга, защото я познавам.

Прицелът пак трепва. Очите ми спират върху машините на пода. Матово сиви, противоударни корпуси, лъскави черни дискове, от които след включването ще изникнат информационни дисплеи. Върху всеки модул е изписана марка с йероглифи, които познавам, макар че не знам много добре езика на Хън Хоум или земния китайски. „Психографика Цзян“. Ново име, виждал съм го по бойните полета и в психохирургическите лазарети. Нова звезда в съзвездието на военните производители. Марка, каквато могат да си позволят само много богати организации.

Какво е това?

Електромагнитен калашник. Едно от момчетата ми го даде назаем.

Интересно откъде ли го е откраднал.

Кой казва, че непременно го е откраднал?

Аз. Тия типове са пирати.

Изведнъж дланта ми се изпълва със заоблената, сладострастна тежест на дръжката на калашника. Оръжието блести в слабата светлина откъм коридора и пръстите ми бавно го обхващат.

Най-малко седемстотин ООН долара. Нито един друсан пират няма да хвърли такива пари за безшумен пистолет.

Правя напред още две мъчителни крачки и постепенно осъзнавам собствената си неспособност да проумея фактите. Сякаш засмуквам лепкавата течност в коридора през кранчета в краката си и знам, че накрая ще ме препълни.

А после ще се издуя и ще се пръсна като мехур, пълен с кръв.

Дойдеш ли пак, момче, ще те смачкам, додето се пръснеш.

Усещам как очите ми се разширяват от смайване. Пак надниквам през прицела и този път не виждам жената с машините в каютата на „Набучвател“.

Виждам кухнята.

Тя стои, натопила крак в легенче със сапунена вода, и се привежда да го бърше с евтина гъба. Облечена е с къса работна пола за бране на белотрев, а от кръста нагоре е гола. И млада, много по-млада, отколкото си я спомням. Гърдите й провисват дълги и гладки като плодове и аз усещам в устата си неясен спомен, че съм ги докосвал с устни. После тя извръща поглед към мен и се усмихва.

А той нахълтва през друга врата, за която си спомням, че извежда към кея. Нахълтва и връхлита върху нея като природна стихия.

Путка такава, некадърна скапана путка.

Потресението прави нещо с очите ми и аз изведнъж се озовавам на прага. Снайперският прицел е изчезнал, всичко става реално. Трябват ми цели три удара, за да се размърдам. Жестока плесница с опакото на китката — това редовно сме получавали от него, но този път наистина се е развихрил. Тя отхвръква през кухнята, блъска се в масата и пада, после става и той я поваля с нов удар, от носа й шурва яркочервена кръв в самотния слънчев лъч, падащ през щорите. Този път само се опитва да стане и той стоварва ботуша си върху корема й, тя се сгърчва, търкулва се настрани, легенчето се преобръща и през прага към мен плисва сапунена вода, облива босите ми крака и тогава на прага сякаш остава мой призрак, а аз самият се хвърлям в стаята и опитвам да застана между тях.