— Е, да. Започна оттам, но после взе да перифразираш ранното творчество на Квелкрист Фолкънър. Не си квелистка, нали?

— Не, по дяволите.

— Така и предполагах.

Тя се замисли. Двигателите на „Пушки за Гевара“ тихо забръмчаха под краката ни. Скоро щяхме да потеглим за Драва.

— Може да съм прихванала нещо от пропаганден автомат. На изток все още ги има доста — премията за дезактивирането им е толкова ниска, че ги оставят да си работят, стига да не скапват местните връзки.

— Може ли някои от тях да са на квелисти?

— О, да. Поне четири или пет от фракциите, дето съсипали Ню Хок, са се вдъхновявали от квелизма. Мамка му, доколкото знам, самата тя се сражавала там, когато Разселването сдало багажа.

— Така разправят.

Откъм вратата долетя мелодичен звън. Силви ми кимна и аз отидох да отворя. Навън, в леко потрепващия коридор, стоеше дребна, мършава фигура с дълга черна коса, вързана на опашка. Човекът се обливаше в пот.

— Ласло — досетих се аз.

— Да. А ти кой си, по дяволите?

— Дълга история. Със Силви ли искаш да разговаряш?

— Не би било зле.

Иронията бе очебийна. Отдръпнах се да му сторя път. Силви уморено го изгледа от глава до пети.

— Промъкнах се през катапултите за спасителни лодки — съобщи Ласло. — Две паралелни вериги и седем метра катерене по тръба от полирана стомана. Фасулска работа.

Силви въздъхна.

— Нито е подвиг, Ласло, нито е умно и някой ден ще изпуснеш скапания кораб. Какво ще правим тогава без водещ инфоспец?

— Както те гледам, май вече ми търсиш заместник. — Той стрелна нахакан поглед към мен. — Кой всъщност е тоя?

— Мики, Ласло. — Тя лениво размаха ръка между двама ни. — Ласло, запознай се с Мики Тръпката. Временен спътник.

— С моите документи ли го вкара на борда?

Силви сви рамене.

— Ти никога не ги използваш.

Ласло забеляза тялото на Ядвига върху койката и по костеливото му лице грейна широка усмивка. Той прекоси кабината и я плесна по задника. Липсата на реакция го накара да се навъси. Аз затворих вратата.

— Божичко, с какво се е надрусала снощи?

— Мъртва е, Лас.

— Мъртва?

— Засега да. — Силви ме погледна. — Много нещо изтърва от снощи насам.

Ласло проследи погледа на Силви през каютата.

— И всичко е свързано по някакъв начин с този висок, мургав и синтетичен приятел, прав ли съм?

— Прав си — потвърдих аз. — Дълга история, както ти казах.

Ласло отиде до мивката в нишата и пусна в шепите си струйка вода. Натопи лице и изпръхтя. После размаза останалата вода по косата си, изправи се и ме изгледа в огледалото. След това решително се обърна към Силви.

— Добре, шефе. Слушам те.

Пътуването до Драва трая един ден и една нощ.

От средата на пътя през морето Андраши „Пушки за Гевара“ се движеше на бавен ход, с разперена до предел сензорна мрежа и оръжейни системи в пълна бойна готовност. Официалната позиция на правителството на Мечек беше, че всички миминти били проектирани за сухоземна война и затова нямало начин да напуснат Ню Хок. Демилитаризаторските екипи обаче докладваха, че са виждали на терена машини без аналог в архивите на Военно-механичното разузнаване, което подсказваше, че поне една част от оръжейните системи, продължаващи да върлуват из континента, са открили начин да се развият извън първоначалните програмни параметри. Носеха се слухове, че експерименталната нанотехника е подивяла. Официалната версия твърдеше, че по време на Разселването нанотехнологичните системи са били твърде примитивни и зле изучени, за да бъдат използвани като оръжие. Слуховете се обявяваха за антиправителствена пропаганда, целяща да предизвика паника. Официалната версия пък отдавна бе станала за присмех на всички здравомислещи хора. Без сателитни или въздушни снимки не можеше да се докаже нито едното, нито другото. Господстваха митове и дезинформация.

Добре дошли на Харлановия свят.

— Направо да не повярваш — промърмори Ласло, докато изминавахме последните няколко километра през устието и покрай пустите кейове на Драва. — Четири века на тая скапана планета, а още не можем да излетим във въздуха.

Беше се изхитрил някак да си осигури достъп до една от откритите наблюдателни площадки, които изскочиха от бронирания гръбнак на кораба, след като навлязохме под сканиращия чадър на база Драва. Беше успял и да ни примами да го придружим, и сега всички треперехме от влажния хлад на ранното утро, а от двете ни страни се нижеха безмълвните докове на Драва. Над главите ни във всички посоки се простираше сиво, навъсено небе.

Ор вдигна яката си.

— Ако ти хрумне как да демилнеш орбитална платформа, Лас, обади ми се.

— Да, и на мен — добави Кийока. — Свалиш ли платформа, ще накарат Мици Харлан да ти духа всяка сутрин, додето си жив.

Подобни приказки не бяха рядкост сред демилитите, също както капитаните на чартърни яхти разправят из баровете на Милспорт истории за петдесетметрови гърбуни. Колкото и голяма плячка да домъкнеше някой от Ню Хок, тя пак си оставаше в човешки мащаби. Колкото и враждебни да бяха миминтите, в крайна сметка пак си оставаха наши творения, и то едва отпреди три века. Това изобщо не можеше да се мери с примамливия блясък на техниката, изоставена от марсианците в орбита около Харлановия свят преди около петстотин хиляди години. Техника, която по причини, известни само на нея, унищожаваше с копие от ангелски огън почти всеки летящ предмет.