Кийока извърна глава. Ласло и Ор замърмориха над остатъците от мисо в паничките.

— Някой ще дойде ли с мен?

Мълчание и наведени очи. Хвърлих поглед наоколо, после се изправих, усещайки с наслада пълната липса на болка.

— Да, аз идвам. Този Курумая не хапе, нали?

След като го видях, вече не бях толкова сигурен.

Веднъж на Шария си имах работа с един чергарски вожд — шейх, чието богатство беше пръснато из бази данни по цялата планета, но предпочиташе да пасе из Джаханските степи стада полудиви генетично видоизменени бизони и да живее в шатра със слънчево захранване. Почти сто хиляди свирепи степни номади му дължаха пряко или непряко военно подчинение, и когато сядах на съвет с него в онази шатра, просто усещах как властта кипи вътре в него.

Шигео Курумая беше подобна, макар и не чак толкова колоритна фигура. Властваше над командната барака със същия безмълвен, напрегнато-властен поглед, само че седеше зад бюро, отрупано с мониторно оборудване, а около него стояха на крак тълпи демилити, чакащи назначение. Беше координатор като Силви с прошарена коса, сплетена на плитки, за да разкрие централния кабел, навит на темето в архаичен самурайски стил отпреди десетина века.

— Специална задача, дайте път. — Силви ни проби с рамо път пред другите демилити. — Дайте път. Специална задача. По дяволите, отдръпнете се. Специална задача.

Неохотно й отвориха път и ние излязохме най-отпред. Курумая почти не ни обърна внимание, увлечен в разговор с екип от трима демилити в стройни, младолики носители, които вече бях почнал да разпознавам като типични за инфоспецовете. Лицето му беше безизразно.

— Доколкото знам, нямаш специална задача, Ошима-сан — тихо каза той и над околните демилити избухнаха гневни възгласи. Курумая се вторачи в тях и шумът бързо стихна. — Както казах…

Силви примирително вдигна ръка.

— Знам, Шигео. Знам, че нямам специална задача. Искам я. Предлагам Неуловимите като доброволци за разчистване на каракури.

Пак се надигна ропот, но доста по-глух. Курумая навъси вежди.

— Искаш да те пратя на разчистване?

— Искам пропуск. Момчетата са задлъжнели здравата и искат да припечелят час по-скоро. Ако това означава да чистим от врата на врата, нямаме нищо против.

— Нареди се на скапаната опашка, кучко — подметна някой зад нас.

Силви леко настръхна, но не се обърна.

— Трябваше да се сетя, че ще го приемеш така, Антон. И ти ли си доброволец? Хайде, тръгвай с екипа от къща на къща. Ама кой знае защо не ми се вярва да ти благодарят.

Озърнах се към струпаните демилити и открих Антон — едър, набит координатор с буйна грива, нашарена безвкусно в контрастиращи цветове. Беше си сложил такива лещи, че зениците му приличаха на стоманени топчета, а под кожата на славянските му скули прозираха електронни схеми. Той леко трепна, но не отговори на предизвикателството. Мътните му метални очи се насочиха към Курумая.

— Хайде де, Шигео — усмихна се Силви. — Не ми разправяй, че всички тук чакат да ги пратиш на прочистване. Колко от старите пушки ще се нагърбят с оная гадост? Пращаш новаци, защото никой друг няма да се навие за тия пари. Предлагам ти дар и ти го знаеш много добре.

Курумая я огледа от глава до пети, после кимна на тримата инфоспецове да се отдръпнат. Те унило се върнаха на опашката. Холокартата примига и изгасна. Курумая се облегна назад и изгледа втренчено Силви.

— Ошима-сан, последния път, когато те пуснах да минеш предсрочно, ти пренебрегна задълженията си и изчезна на север. Откъде да знам, че няма да сториш същото и сега?

— Шиг, ти ме прати да проуча останки. Някой вече ни беше изпреварил и нямаше какво да се прави. Казах ти.

— Да, когато най-сетне се появи.

— О, не се заяждай. Как да демилвам нещо, което вече е изтърбушено. Тръгнахме си, защото просто нямаше работа за нас, по дяволите.

— Не отговори на въпроса ми. Как мога да ти вярвам сега?

Силви театрално въздъхна.

— Божичко, Шиг. Имаш процесорна мощност в излишък, пресметни го сам. Предлагам ти услуга в замяна на възможността да припечеля набързо. Иначе трябва да чакам на опашка някъде до вдругиден, а дотогава ще ти останат само новобранци-чистачи и всички губим. Има ли смисъл, дявол да го вземе?

Настана дълго мълчание. Никой не помръдваше. После Курумая се озърна към едно от устройствата върху бюрото. Над машинката изникна спирален холографски дисплей.

— Кой е синтът? — небрежно попита той.

— А, да. — Силви леко се поклони и изви длан към мен. — Новобранец. Мики Тръпката. Резервен стрелец.

Курумая вдигна вежди.

— Откога Ор се нуждае или приема чужда помощ?

— Взехме Мики само за проба. По моя идея. — Силви се усмихна сърдечно. — Както го виждам аз, по тукашните места резервите никога не са излишни.