Отне му доста време.

Когато приключи, когато искрите бяха изгаснали в купчината метал пред краката му, Ор се изправи и избърса чело. Дишаше тежко. Отново погледна Силви.

— Доволна ли си?

— Да, изключено е. — Тя се върна към бръмбара. — Хайде, да не губим повече време.

Докато се качвахме по машините, Ор забеляза, че го гледам. Навъси се добродушно насреща ми и изду бузи.

— Мразя да ги троша на ръка — каза той. — Особено след като току-що съм си платил за бластерния ъпгрейд.

Бавно кимнах.

— Да, неприятна работа.

— Е, като стигнем в Неразчистеното, ще стане по-добре. Ще видиш. Място за разгръщане колкото щеш, не е нужно да крием импулса от изстрелите. Спокойствие. — Той ме посочи с лоста. — Ако се наложи да трошим на ръка още някой, вече ти си наред. Следващият е твой.

— Благодаря.

— Моля. — Той подаде през рамо лоста на Силви, която го прибра. Под ръцете му бръмбарът трепна и запълзя напред покрай останките от разбитото каракури. Нова навъсена усмивка. — Добре дошъл в света на демилитите, Мики.

Тихо пращене в ефира. Общият канал беше включен на пълен диапазон.

— Вижте — каза търпеливо самоходното оръдие „Скорпион“. — Излишно е да се стига дотам. Защо просто не ни оставите на мира?

Въздъхнах и леко размърдах изтръпналите си крайници под каменната козирка. Леден полярен вихър виеше покрай ерозиралите скали, вкочанявайки лицето и ръцете ми. Както винаги в Ню Хок, небето над мен беше забулено и сиво, оскъдната светлина на северната зима вече гаснеше. Трийсет метра под отвесната канара, за която се вкопчвах, започваше дълъг сипей, слизащ към долината, речния завой и групичката архаични правоъгълни бараки на изоставената квелистка подслушвателна станция. Където бяхме само преди час. Над разбитата постройка, където самоходното оръдие беше пратило последния си самонасочващ се снаряд, все още се виеше пушек. Дотук с приказките за програмни параметри.

— Оставете ни на мира — повтори оръдието. — И ние ще ви отвърнем със същото.

— Няма начин — прошепна Силви тихо и малко разсеяно, докато поддържаше в бойна готовност връзката на екипа и проверяваше за слаби места в колективната структура на скорпиона. Беше превърнала ума си в дантелена мрежа, метната като изящен копринен шал над целия околен пейзаж. — Знаеш го. Вие сте твърде опасни. Цялата ви структура на живот е враждебна на нашата.

— Да! — Новият смях на Ядвига все още звучеше непривично за всички ни. — И освен това искаме скапаната земя.

— Същността на овластяването — обади се пропаганден робот от безопасна дистанция нейде нагоре по течението — е в това, земята да не бъде притежавана извън параметрите на общото благо. Една световна икономическа конституция…

— Вие сте агресорите тук — прекъсна го оръдието с едва доловимо раздразнение. Бяха му вградили силен милспортски акцент, който смътно ми напомняше за покойния Юкио Хираясу. — Ние искаме само да съществуваме, както през последните три века, без да ни безпокоите.

Кийока изсумтя.

— О, я стига.

— Така няма да стане — избоботи Ор.

Определено имаше право. За петте седмици, откакто се измъкнахме потайно от предградията на Драва и навлязохме в Неразчистеното, Неуловимите на Силви бяха унищожили общо четири колективни механични устройства и над дузина автономни миминти с най-различни размери и форми, да не говорим за вехтите отбранителни системи, които изключихме в командния бункер, където получих новото си тяло. Натрупаните заявки на Силви и нейните приятели достигаха огромна сума. Ако успееха някак да разсеят подозренията на Курумая, за известно време щяха да бъдат богати.

В известен смисъл и аз също.

— … онези, които се обогатяват чрез експлоатацията на тези взаимоотношения, не могат да позволят развитието на едно истински представително демократично…

Мамка му, бръмчи като досадна муха.

Напрегнах неврохимията в очите си и огледах долината, търсейки къде може да се спотайва колективният механизъм. От съвременна гледна точка възможностите на новото тяло бяха елементарни — например нямаше вграден чип с дисплей за точното време, който в днешно време бе стандартен детайл дори за най-евтините синтетични носители, — но действаха безотказно и мощно. Квелистката база изникна пред мен сякаш на една ръка разстояние. Огледах пространствата между бараките.