Тръснах глава.

— Това е най-скапаният план, който съм чувал. Ами ако…

— Хей — Ор ме изгледа враждебно. — Ако не ти допада, остани тук, по дяволите.

— Шефе — обади се Ласло, вече с напрегнат глас. — Вместо да си приказваме за тия неща, не е ли по-добре да ги направим? В близките две минути. Как смяташ?

— Да. — Кийока погледна проснатото тяло на Ядвига и веднага извърна глава. — Да се махаме оттук. Веднага.

Силви кимна. Неуловимите яхнаха бръмбарите и всички поехме в колона към шума от падаща вода в другия край на храма.

Никой не погледна назад.

Доколкото можех да преценя, всичко мина отлично.

Бяхме на петстотин метра от другата страна на храма, когато сградата избухна. Отекна поредица от приглушени експлозии, после тътен, който прерасна в грохот. Завъртях се на седалката — вече нямаше какво да ми пречи, Ядвига лежеше в джоба на Ор, — и в тясната рамка на уличката, по която се движехме, видях как цялото здание бавно рухва сред грамаден облак прах и отломки. След минута хлътнахме в някакъв подлез и зловещата сцена изчезна от погледа ми.

Карах наравно с другите два бръмбара.

— Значи сте планирали всичко това? — попитах аз. — През цялото време сте знаели какво ще направите?

Силви бавно кимна сред сенките на тунела. За разлика от храма тук полумракът не беше преднамерен. Вехтите илуминиеви панели по тавана хвърляха с последни издихания синкав блясък наоколо, но далеч не толкова силен, колкото в нощ с три луни и ясно небе. Фаровете на бръмбарите се включиха автоматично. Проходът зави надясно и последните дневни лъчи изчезнаха зад нас. Започна да става хладно.

— Минавали сме оттук поне петдесет пъти — подхвърли лениво Ор. — И всеки път си мислехме каква идеална постановка може да се направи в храма. Просто досега не ни се е налагало да бягаме.

— Е, благодаря за информацията.

В синкавия сумрак се раздаде задружният смях на демилитите.

— Не е там въпросът — каза Ласло. — Просто нямаше как да ти обясним без дълъг разговор в реално време, а това е мудна работа. Шефката ни уведоми и инструктира по мрежата само за петнайсет секунди. На теб, нали разбираш, трябваше да ти го разказваме с думи. А при онова гъмжило от най-модерни разузнавателни уредби из въздуха над предмостието никога не се знае дали не те подслушват.

— Нямахме избор — добави Кийока.

— Нямахме избор — повтори Силви. — Обгорели тела и крещящо небе, а ми казват, дори и сама аз си казвам… — Тя се изкашля. — Извинявайте, момчета. Пак тая шибана засечка. Непременно трябва да я оправя, когато се върнем на юг.

Кимнах назад.

— Още колко остава, докато онези приятели си възстановят сканиращите системи?

Демилитите се спогледаха. Силви сви рамене.

— Десет-петнайсет минути. Зависи какъв им е предпазният софтуер.

— А ако каракурите междувременно ги нападнат, толкова по-зле за тях, така ли?

Кийока изсумтя. Ласло вдигна вежди.

— Да, така е — изръмжа Ор. — Толкова по-зле за тях. Това е животът в Ню Хок, тъй че свиквай.

— Виж сега — обясни търпеливо Кийока. — В Драва изобщо няма каракури. Не биха…

Пред нас се раздаде метално дрънчене.

Моите спътници пак се спогледаха. Оръжейните табла на трите бръмбара светнаха едновременно, вероятно приведени в готовност от Силви, и малкият конвой спря. Ор се изправи на седалката.

В сумрака пред нас се тъмнееше изоставена кола. Никакви признаци за движение. Забързаният метален тропот долиташе покрай нея — някъде иззад следващия завой на тунела.

Ласло се ухили мрачно.

— Та, какво казваше, Ки?

— Добре де — отвърна смутено тя. — Няма да споря, ако ми докажеш обратното.

Дрънченето спря. Пак започна.

— Мамка му, какво е това? — промърмори Ор.

Лицето на Силви беше неразгадаемо.

— Каквото и да е, информационната мина трябва да му е видяла сметката. Лас, готов ли си да покажеш, че не ядеш даром хляба?

— Естествено. — Ласло ми намигна и скочи от седалката зад Кийока. Преплете пръсти и ги изви докато ставите изпукаха. — Хей, юначага, зареден ли си за стрелба?

Ор кимна и на свой ред слезе от бръмбара. Отвори страничния багажник и измъкна половинметров железен лост. Ласло пак се ухили.

— В такъв случай, дами и господа, затегнете коланите и не се приближавайте. Сканираме.

И той се отдалечи, подтичвайки плътно покрай извитата стена на тунела, докато стигна до повредената машина, после се плъзна настрани и в неясната светлина изглеждаше, че е станал безплътен като сянката си. Ор се прокрадваше подир него — същински първобитен дивак, стиснал лоста в отпуснатата си лява ръка. Озърнах се към бръмбара, където Силви седеше приведена, със закрити очи, а по лицето й бе изписана странната смесица от напрегнатост и унес, която подсказваше, че работи напрегнато в информационната мрежа на екипа.