— … демилитски сувенири. Парчета от каракури…

На един ъгъл, върху вехта илуминиева табела, беше изписано „Оръжия“ на аманглийски със стилизирани в японски стил букви. Минахме през завеса от провиснали шнурчета, окичени с хиляди миниатюрни раковини, и влязохме в малък търговски център, отопляван от климатична инсталация. По стените висяха тежки картечници и енергийни бластери заедно с холографски схеми и снимки от битки с миминтите сред унилите пейзажи на Ню Хок. От скрити тонколони се лееше тиха музика с подводни мотиви.

Застанала зад високия тезгях до входа, една жена с изпито лице и координаторска грива ни кимна леко и продължи да сваля от рафта вехта плазмено-осколочна карабина пред някакъв новобранец, който изглеждаше склонен да я купи.

— Гледай сега, дръпваш това лостче докрай и резервният пълнител пада на място. Видя ли? Така разполагаш с десетина изстрела, преди да презаредиш отново. Много е удобно при престрелка. Щом си тръгнал срещу ония рояци каракури в Ню Хок, ще се радваш да имаш надеждно оръжие.

Новобранецът промърмори нещо неясно. Аз обикалях, търсейки оръжия, които се крият лесно, а Силви стоеше и раздразнено се чешеше по забрадката. Най-сетне новобранецът плати и си тръгна с покупката под мишница. Жената насочи вниманието си към нас.

— Видяхте ли нещо, което да ви допада?

— Всъщност не. — Върнах се към тезгяха. — Няма да заминавам. Търся нещо, причиняващо органични увреждания. Нещо, което ще мога да нося и в заведение, нали разбирате?

— Охо. Значи нещо за усмиряване на грешната плът, а? — Жената ми намигна. — Е, по тия места не е чак толкова необичайно, колкото си мислите. Да видим сега…

Тя измъкна от стената зад себе си терминал и включи дисплея. Като се вгледах по-внимателно, забелязах, че в косата й липсва централният кабел заедно с някои от по-дебелите спомагателни плитки. Останалите висяха отпуснати и неподвижни по бледата й кожа, закривайки само отчасти дългия, крив белег от едната страна на челото. Червеникавата тъкан на белега лъщеше в светлината на дисплея. Движенията на жената ми се сториха тромави, лишени от изяществото, което бях видял у Силви и другите.

Тя усети, че я гледам, и се изкиска, без да откъсва очи от терминала.

— Не се срещат много като мен, а? Досущ като в песента: виж, леко стъпва демилитът. Или пък изобщо не стъпва, нали? Всъщност тия като мен не обичат да киснат в Текитомура и да си спомнят какво е да бъдеш цял. Ако имаш роднини, отиваш при тях, ако имаш роден град, връщаш се там. И аз бих сторила същото, стига да помнех дали ги имам. — Тя пак се разсмя тихичко, като бълбукане на вода в наргиле. Пръстите й танцуваха по дисплея. — Органични увреждания… Ето, тук. Какво ще речете за месомелачка? „Ронин MM-86“. Късоцевен шрапнелен бластер, от двайсет метра прави човек на кайма.

— Казах, че търся нещо, което да мога да нося.

— Така си е. Казахте. Е, в мономолекулярната серия на „Ронин“ няма по-малък модел. Може би искате стандартно огнестрелно оръжие?

— Не, месомелачката ми харесва, но трябва да е по-дребна. Какво друго имате?

Жената засмука горната си устна и заприлича на вещица.

— Е, имаме и някои марки от Старата Земя — „Хеклер и Кох“, „Калашников“, „Дженерал Системс“. Повечето са втора употреба. Нали разбирате, новобранците ги заменят за нещо по-мощно, дето да върши работа срещу миминтите. Вижте. Ето модел „Рапсодия“ на „Джи-Ес“. Невидим за скенерите, почти плосък, удобен за носене под дрехите, но дръжката има самонастройка. Реагира на топлината и се издува, за да пасне идеално в ръката.

— Каква далекобойност има?

— Зависи от разсейването. На права стрелба можете да поразите мишена от четирийсет-петдесет метра, стига ръката ви да не трепери. Ако нагласите на широко разсейване, няма никаква далекобойност, но пък можете да разчистите цяла стая.

Кимнах.

— Колко?

— О, все ще се спазарим някак. — Жената кимна неловко. — И приятелката ви ли ще купува?

Силви беше в другия край на магазина, на пет-шест метра от нас. Чу ни и се озърна към дисплея.

— Да, ще взема онзи пистолет „Сегед“, който сте включили в списъка. Само толкова амуниции ли имате за него?

— Ами… да. — Старицата примига срещу Силви и пак обърна очи към дисплея. — Но можете да използвате и боеприпаси за „Ронин SP-9“, съвместими са. Ако искате, ще добавя два-три пълнителя.

— Да, добавете. — Силви ме погледна в очите и в изражението й имаше нещо странно. — Ще изчакам отвън.

— Добра идея.

Настана мълчание, докато Силви мина през завесата и изчезна навън. Няколко секунди гледахме подир нея.