— Попитах нещо. Не съм те молил за критика. Ще ме вмъкнеш ли на следващия кораб или не?

— Да бе, да. — Той небрежно махна с ръка. — Смятай го за сторено, мамка му. Ти, Ковач, не разбираш, че някои хора тук имат да вършат сериозна работа. Идваш и разбунваш местните пазители на закона с безсмисленото си насилие, а те току-виж се поувлекли и посегнали на хора, които ни трябват.

— За какво?

— Не е твоя работа. — Маската на семпай изчезна и той отново се превърна в обикновена улична отрепка от Милспорт. — Ти просто си крий скапаната физиономия още пет-шест часа и гледай повече да не убиваш никого.

— А после?

— После ще ти се обадим.

Поклатих глава.

— Ще трябва да се постараеш малко повече.

— Малко повече. — Той повиши глас. — Мамка ти, Ковач, с кого си мислиш, че разговаряш?

Прецених разстоянието и колко време ще ми отнеме да стигна до него. Колко болка щеше да ми струва. После грижливо подбрах думи, с които да го предизвикам.

— С кого разговарям ли? Разговарям с нашмъркан чимпира, скапан дребен мошеник от Милспорт, когото семпаят му за малко е пуснал от каишката, и започва да ми писва, Юкио. Дай ми шибания си телефон — искам да поговоря с по-сериозен човек.

Яростта му избухна. С широко разтворени очи той посегна към нещо под сакото си. Късно, твърде късно.

Ударих го.

С един скок преодолях дистанцията помежду ни и атакувах откъм здравата си страна. Странично в гърлото и коляното. Той изхърка задавено и се свлече. Сграбчих го за ръката, извих я и опрях тебитския нож в дланта му тъй, че да може да вижда.

— Биологично оръжие — обясних лаконично аз. — Хеморагична треска от Адорасион. Порежа ли те, всеки кръвоносен съд в тялото ти се спуква до три минути. Това ли искаш?

Хъхрейки, той се задърпа от хватката ми. Натиснах с острието малко по-силно и зърнах паниката в очите му.

— Не е приятна смърт, Юкио. Телефона.

Младокът задърпа с пръсти сакото си, телефонът се изръси отвътре и изтрака върху вечбетона. Приведох се да видя дали не е оръжие, после го побутнах с крак към свободната му ръка. Той зашари с пръсти и напипа телефона, продължавайки да диша с дрезгави напъни през бързо подпухващото си гърло.

— Добре. Сега набери някого, който може да уреди нещата, после ми го подай.

Той натисна дисплея два-три пъти и протегна телефона към мен. Гледаше умоляващо, досущ като Плекс преди броени минути. Вторачих се в него, разчитайки на всеизвестната безизразност на евтините синтетични тела, изчаках малко, после отпуснах извитата му ръка, взех телефона и се отдръпнах на безопасно разстояние. Стискайки гърлото си, той се търкулна настрани. Приближих телефона до ухото си.

— Кой е? — попита любезен мъжки глас на японски.

Автоматично превключих на същия език.

— Името ми е Ковач. С вашия чимпира Юкио имаме малък сблъсък на интересите и сметнах, че може би ще пожелаете да го разрешите.

Ледено мълчание.

— Бих искал това да стане тази вечер — кротко уточних аз.

Чух как човекът отсреща си пое дъх.

— Ковач-сан, допускате грешка.

— Нима?

— Би било неразумно да ни замесвате в делата си.

— Не аз ви замесвам. В момента стоя насред един склад и гледам празното място, където съвсем наскоро имаше мое оборудване. От добре осведомен източник знам, че сте го взели вие.

Ново мълчание. Разговорите с хора от якудза неизменно са накъсани с дълги паузи, през които се полага да размишляваш и грижливо да се вслушваш в недоизказаното.

Не бях в настроение за подобни игри. Раната ме болеше.

— Казаха ми, че ще приключите след шест часа. Мога да го понеса. Но искам да ми дадете дума, че след този срок оборудването отново ще бъде тук в добро състояние и готово за ползване. Искам вашата дума.

— Хираясу Юкио е човекът, към когото…

— Юкио е чимп. Нека бъдем откровени един с друг. Единствената задача на Юкио беше да се погрижи да не убия нашия общ познат, осигуряващ услугата. С което, впрочем, не се справи добре. Когато пристигнах, търпението ми вече се изчерпваше и едва ли скоро ще се възстанови. Не ме интересува Юкио. Искам вашата дума.

— А ако не я дам?

— Тогава някои от официалните ви представителства ще заприличат на гледката в цитаделата тази вечер. Имате моята дума.

Тишина. После отговор:

— Ние не преговаряме с терористи.

— О, моля ви. Речи ли ще си държим? Мислех, че говоря с някого на ръководно ниво. Трябва ли да започна с неприятностите?

Пак мълчание, но по-различно. Човекът отсреща като че бе открил решение.

— Наранен ли е Хираясу Юкио?

— Не толкова, че да си личи. — Сведох хладен поглед към младока. Той бе овладял дишането си и започваше да се надига от пода. По линиите на татуировката лъщяха капчици пот. — Но това може да се промени. Зависи от вас.