— Много добре. — Отговорът бе дошъл за броени секунди. Неприлично бързо според стандартите на якудза. — Името ми е Танаседа. Ковач-сан, имате моята дума, че необходимото оборудване ще бъде на ваше разположение в упоменатия срок. Освен това ще ви бъде платено за изтърпяното неудобство.

— Благодаря. Това…

— Не съм свършил. Давам дума също така, че ако извършите какъвто и да било акт на насилие спрямо мои служители, ще издам глобална заповед за залавянето и екзекуцията ви. Говоря за крайно неприятна истинска смърт. Разбрахте ли?

— Струва ми се почтено. Но не би било зле да кажете на своя чимп да се държи прилично. Той май не е наясно с положението си.

— Дайте ми го.

Хираясу Юкио вече бе успял да седне прегърбен върху вечбетона и дишаше дрезгаво. Подсвирнах тихичко и му подхвърлих телефона. Той неловко го хвана с една ръка, защото с другата продължаваше да разтрива гърлото си.

— Твоят семпай иска да си побъбрите.

Той ми хвърли просълзен, изпълнен с ненавист поглед, но вдигна телефона до ухото си. Отвътре се изля порой от съскащи японски срички, сякаш някой бе отворил вентил на газова бутилка. Младокът застина и сведе глава. Отговаряше задавено и едносрично, предимно с думата „да“. На ония от якудза не може да им се отрече поне едно — бива си ги по отношение на дисциплината.

Еднопосочният разговор приключи и Юкио ми подаде телефона, без да ме поглежда в очите. Поех го.

— Въпросът е уреден — изрече в ухото ми Танаседа. — Моля, постарайте се през останалата част от нощта да бъдете другаде. Можете да се върнете след шест часа, когато ще си получите оборудването и компенсацията. Повече няма да се чуем. Това беше печално недоразумение.

Не изглеждаше чак толкова опечален.

— Ще ми препоръчате ли добро заведение за закуска?

Любезно мълчание. Тихо пращене в ефира. Подхвърлих телефона на длан, после го метнах на Юкио.

— Тъй. — Погледнах Плекс, после върнах очи към Юкио. — Някой от вас ще ми препоръча ли добро заведение за закуска?

Преди Леонид Мечек да изсипе рога на изобилието върху грохналата икономика на Шафрановия архипелаг, Текитомура едва си изкарваше хляба с даване под наем на спортни катери за богати ловци на едър морски дивеч от Милспорт и Охридските острови, както и с добив на масла от мрежести медузи. Заради биолуминесценцията медузите се ловяха по-лесно нощем, но рибарските екипи усърдно избягваха да остават в открито море повече от два часа. Надхвърлеха ли този срок, фините парещи дантели облепваха тъй плътно дрехите и всяка повърхност по палубите, че производителността рязко спадаше поради кожни изгаряния и вдишване на токсини. По цяла нощ рибарските екипи се връщаха в пристанището да отмиват лепкавата гадост с мощни струи евтин биологичен разтворител. Отвъд ярките анджирски лампи на корабната мивка започваше къса уличка с кръчми и закусвални, работещи до зори.

Ръсейки извинения като от продупчена кофа, Плекс ме поведе през складовия район и пристанището към едно заведение без прозорци, наречено „Токийския гарван“. Не се различаваше особено от долнопробна моряшка кръчма в Милспорт — по зацапаните стени изображенията на Ебису и свети Елм се редуваха с традиционни молитвени таблички, изписани на японски или аманглийски: молим те, дай ни спокойно море и пълни мрежи. Мониторите зад бара от огледално дърво показваха местната метеорологична обстановка, движението на орбиталните платформи и най-важните световни новини. В дъното голям проектор излъчваше неизбежното холографско порно. Из полумрака около бара и масичките се мержелееха изнурени рибарски лица. Клиентелата беше оскъдна, предимно мъжка и в потиснато настроение.

— Аз ще поръчам — бързо каза Плекс, щом влязохме.

— Адски си прав, по дяволите. Ти ще поръчаш.

Той ме изгледа виновно.

— Ами… да. Какво да е за теб?

— Каквото минава за уиски по тия места. Неразредено. Нещо, което да усетя през вкусовите рецептори на тоя скапан носител.

Той се отправи към бара, а аз по навик избрах ъглова маса. С изглед към вратата и клиентелата. Отпуснах се на стола и примижах от болка в прогорените ребра.

Ама че скапана каша.

Не чак толкова. Докоснах през палтото приставките в джоба си. Получих онова, за което дойдох.

Имаше ли някаква специална причина да не им резнеш гърлата, докато спят?

Трябваше да знаят. Трябваше да видят какво им се пише.

Плекс домъкна от бара чаши и поднос със завехнало на вид суши. Изглеждаше необяснимо доволен от себе си.

— Слушай, Так. Няма какво да се тревожиш за обонятелните екипи. Със синтетичен носител…

Погледнах го.

— Да, знам.

— И такова… нали разбираш. Само шест часа.

— Плюс целия утрешен ден до потеглянето на кораба. — Придърпах чашата си. — Определено ще е по-добре да си траеш, Плекс.

Той млъкна. След две-три минути мрачно мълчание открих, че и това не ми допада. Чувствах се изнервен в синтетичната кожа, потрепвах като от тетраметов махмурлук и изпитвах физическо отвращение към носителя. Трябваше да се поразсея.

— Отдавна ли познаваш Юкио?

Плекс вдигна глава и се нацупи.