Прегърнал изгорената си ръка, на петдесет метра след тях се тътреше изгоненият бияч, който бе дръзнал да посегне на Силви Ошима.

Гледах го и се мъчех да проумея.

Мъчех се да открия смисъла.

Все още се мъчех, когато Обект 301 ме попита дали съм приключил, или искам да видя още нещо. Разсеяно отговорих, че не искам. В главата ми емисарската интуиция вече вършеше каквото трябва.

Подпалваше предварителните ми убеждения, за да изгори до основи.

Когато пристигнах, на Белотрев Кохеи 9–26 царуваше непрогледен мрак, но малко по-надясно зад горните прозорци на един от складовете трепкаше светлина, сякаш вътре гореше огън. Въпреки здраво залостената товарна врата, в нощта гърмеше трескав ритъм, смесица от „подводен риф“ и „неоджънк“. Три едри фигури стояха до входа и потриваха ръце от студа. Плекс Кохеи имаше предостатъчно терен за големи купони, но, явно, не можеше да си позволи автоматизирана охрана. Щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагах.

Разбира се, ако Плекс наистина беше там.

— Майтапиш ли се? — викна с презрителен милспортски акцент петнайсетгодишната Иса, когато й позвъних днес следобед. — Естествено, че ще е там. Кой ден сме днес?

Поколебах се.

— Ъ-ъ-ъ… Петък?

— Точно така, петък. А какво правят местните мутри в петък?

— Да пукна, ако знам, Иса. И недей да ми се правиш на столична снобка.

— Петък, бе тъпчо! Ало? Хей, село, чуваш ли? Какво правят хората в петък вечер?

— Купон.

— Гледа да си използва евтиния терен и добрите връзки, това прави — обясни Иса с провлечен глас. — И да си заздрави приятелствата с якудза.

— Ти сигурно не знаеш в кой склад точно.

Глупав въпрос. Не беше много забавно да се промъквам през фракталната улична планировка на складовия район, но щом стигнах до квартала Белотрев Кохеи, нямах проблеми да се добера до купона — музиката се чуваше от десетина пресечки във всички посоки.

— Сигурно не знам. — Чух я как се прозява. Трябва да беше спала до късно. — Слушай, Ковач, да не си сгазил лука?

— Не. Защо?

— Ами… май не трябва да ти го казвам безплатно. Ама нали се знаем от толкова време.

Едва удържах усмивката. С Иса се знаехме от година и половина. Когато си на петнайсет, това е цяла вечност.

— Да?

— По някое време тук нещо се разсмърдя и взеха здравата да разпитват за теб. Плащаха големи пари за отговорите. Тъй че на твое място бих се озъртала през рамо, нищо че си с нов носител.

Навъсих се.

— Какво точно се разсмърдя?

— Ако знаех, щеше да си платиш за информацията. Ама не знам. Тия, дето разпитваха, бяха все продажни ченгета, а тях можеш да ги купиш и за една свирка на Ангелския кей. Всеки може да ги е пратил.

— И сигурно не си им казала нищо за мен.

— Сигурно не съм им казала. Ще ми надуваш ли още ушите, Ковач? Аз не съм като теб, имам си обществен живот.

— Добре, приключвам. Благодаря за предупреждението, Иса.

Тя изсумтя.

— Дреме ми на оная работа за твоите благодарности. Гледай да отървеш кожата, че пак да изкарам някоя пара от съвместен бизнес.

Вдигнах автоматичната закопчалка на новото си палто чак до яката, раздвижих пръсти в ръкавиците от черна полисплав — за миг по лявата ми ръка пробяга остра болка — и с гангстерска походка излязох иззад ъгъла на уличката. Стараех се да изобразя Юкио Хираясу в най-нахакания му хлапашки стил. Пренебрегвах факта, че палтото не е шито по поръчка — за толкова кратко време можех да си осигуря само конфекция, каквато истинският Хираясу не би надянал за нищо на света. Но матовочерният цвят беше разкошен, в тон със спрей-ръкавиците и можеше да заблуди всекиго при това слабо осветление. За останалото разчитах на емисарската заблуда.

Бях обмислял дали да не нахълтам на купона по грубия начин. Да разбия вратата или може би да се изкатеря по задната стена и да вляза през някоя капандура. Но лявата ми ръка все още беше една плътна, тръпнеща болка от пръстите до шията и не знаех доколко мога да разчитам на нея в критична ситуация.

Пазачите пред вратата ме видяха да идвам и се стегнаха. С неврохимията ги разгледах добре от разстояние — по движенията личеше, че са евтини пристанищни биячи, може би с най-елементарни бойни допълнения. Върху бузата на единия имаше татуировка на космическата пехота, но не вярвах да е истинска. По-вероятно ми се виждаше да е направена в някое ателие с достъп до бракуван армейски софтуер. Или пък човекът беше истински пехотинец, изпаднал в немотия след демобилизацията. Съкращения. Универсалният девиз на Харлановия свят в днешно време. Нямаше по-свещена цел от орязването на разходите и дори военните не бяха застраховани.

— Стой, приятел.

Говореше онзи с татуировката. Хвърлих му изпепеляващ поглед и спрях с подчертана неохота.

— Имам среща с Плекс Кохеи. Не желая да чакам.

— Среща? — Очите му мръднаха нагоре и вляво. Проверяваше списъка с гостите на ретиналния си екран. — Не, нямаш среща за тая вечер. Човекът е зает.

Разширих очи, натрупах вулканична ярост като онзи водач от записа и креснах:

— Знаеш ли кой съм?

Татуираният сви рамене.

— Знам, че не виждам лицето ти в списъка. А тук това означава, че няма да влезеш.