Той примига насреща ми.

— Защо се… Мамка му, мой човек, защото независимо дали е Квел или не, тя се мисли за нея. Това е тежка психоза. Би ли дал на смахнат човек достъп до такъв софтуер?

Свих рамене.

— Доколкото видях в Ню Хок, половината демилити са същата стока. Занаятът не е за уравновесени хора.

— Да, но едва ли мнозина от тях се мислят за превъплъщение на революционерка, умряла преди триста години. Едва ли могат да цитират…

Той млъкна. Погледнах го втренчено.

— Какво да цитират?

— Разни работи. Нали знаеш. — Очите му заиграха и той се загледа настрани. — Стари работи от Разселническата война. Сигурно си я чувал как говори понякога на онзи архаичен японски.

— Да, чувал съм я. Но не това беше готов да кажеш, Плекс. Нали?

Плекс се опита да стане от автоматичното легло. Пристъпих напред и той застина. Изгледах го отгоре надолу със същото изражение, както преди малко, когато говорех за семейството си. Дори не повдигнах шрапнелния пистолет.

— Какво е цитирала?

— Човече, Танаседа ще…

— Танаседа го няма. Аз съм тук. Казвай.

Той се пречупи. Безпомощно махна с ръка.

— Дори не знам дали ще разбереш за какво ти говоря, мой човек.

— Опитай.

— Сложно е.

— Не, много е просто. Нека да ти помогна за началото. Онази вечер, когато дойдох да си взема носителя, вие с Юкио разговаряхте за нея. Мога да предположа, че сте въртели някакъв общ бизнес. И сигурно сте я срещнали в оная скапана пристанищна кръчма, където ме заведе на закуска, прав ли съм?

Той неохотно кимна.

— Добре. Само едно не ми е ясно. Защо толкова се изненада, че я видя там?

— Не вярвах да се върне — измънка той.

Спомних си как я видях за пръв път онази вечер, спомних си как гледаше като в транс своето отражение в плота от огледално дърво. Емисарската памет изрови откъс от разговора в апартамента в Компчо. Ор коментира щуротиите на Ласло:

— … още тича подир оная оръжейна мацка с голямото деколте, нали?

Силви:

— Коя мацка?

— Знаеш я. Тамсин, Тамита или нещо такова. От онзи бар на Муко Стрийт. Точно преди да се вкиснеш и да си тръгнеш. Божичко, Силви, и ти беше там. Не допусках, че някой може да забрави такива балкони.

Ядви:

— Тя не е оборудвана да засича подобно въоръжение.

Потръпнах. Да, не си била оборудвана. Не си била оборудвана да помниш каквото и да било, скитайки из нощта на Текитомура, разкъсвана между Силви Ошима и Надя Макита, по-известна със скапания псевдоним Квелкрист Фолкънър. Не си била оборудвана за нищо, освен може би да блуждаеш по дирите на откъслечни спомени и сънища, за да стигнеш накрая в някакъв смътно познат бар, където си опитала да се опомниш, но в това време банда брадати отрепки с изпити лица и разрешение да убиват в божие име дойдоха да ти натрият носа с предполагаемата неравностойност на твоя пол.

Спомних си как Юкио нахълта в апартамента на другата сутрин. Яростта по лицето му.

— Ковач, откъде се взе точно тук, мамка ти?

И думите му към Силви, когато я видя.

— Знаеш кой съм.

Не беше небрежен намек за очевидната му принадлежност към якудза. Той мислеше, че тя го познава.

И спокойният отговор на Силви.

— Нямам представа кой си, по дяволите.

Защото в онзи момент наистина нямаше представа. Емисарската памет спря мига като застинал кадър с изуменото лице на Юкио. Не беше наранена гордост, а истинско смайване.

В кратките секунди на сблъсъка, сред кръвта и мириса на изгорена плът след това изобщо не ми хрумна да се запитам защо Юкио бе толкова гневен. Гневът беше даденост. Мой постоянен спътник през последните две години, а и по-отдавна, гневът в мен и отразеният гняв на хората наоколо. Вече не му обръщах внимание, просто живеех с него. Щом Юкио е гневен, значи е гневен и толкоз. Защото е гаден мъжкар с претенции за значимост като татко, като всички останали, затова го унижих пред Плекс и Танаседа. Просто беше гаден мъжкар с претенции за значимост като всички останали и гневът беше неговата нормална настройка.

Или:

Защото си се натресъл насред сложна сделка с опасна и нестабилна жена, чиято глава е натъпкана с най-модерен боен софтуер и има пряка връзка с…

С какво?

— Какво продаваше тя, Плекс?

Той тихо въздъхна и се сви като спукан балон.

— Не знам, Так. Наистина не знам. Беше някакво оръжие, нещо от Разселването. Тя го наричаше Протоколът „Квалгрист“. Нещо биологично. Щом я свързах с тях, веднага ме избутаха настрани. След като им казах, че предварителните данни съвпадат. — Той пак извърна глава, този път без следа от тревога. В гласа му нахлу задавено огорчение. — Рекоха, че не било за моята уста лъжица. Не вярвали, че ще си държа езика зад зъбите. Докараха специалисти от Милспорт. Скапаният Юкио дойде с тях. А мен пак ме пратиха в трета глуха.