— Да, така е. Искаш ли да го чуеш?

Куонтрел се закашля, усетил сухота в гърлото си.

— Да — прошепна той едва чуто.

— Много добре. Не мърдай никъде и чакай да ти се обадя.

Куонтрел понечи да изкрещи в слушалката, но Бънтинг вече беше затворил.

Благотворителният галаконцерт в Линкълн Сентър беше в разгара си. Участваха звезди и от двете крайбрежия. Като член на управителния съвет, съпругата на Питър Бънтинг беше хвърлила много усилия за организацията, но здравословното състояние не й позволи да присъства. Затова поканата й използваше друга дама.

Висока и царствена, облечена в дълга рокля и с прибрана коса, от която се спускаха няколко немирни кичура, Кели Пол крачеше по коридора с чаша бордо в ръка. Макар да беше непозната за гостите, повечето от тях я оглеждаха с интерес.

Имаше една-единствена причина за присъствието й тук и тя скоро я откри.

Елън Фостър не се чувстваше особено добре. Не само поради проблемите с Едгар Рой, но и защото присъстваше на събитие, на което нямаше как да бъде център на вниманието. Тук нейната популярност беше ограничена, въпреки че едва ли някой друг в огромната сграда разполагаше с повече публична власт от нея. Разделени на групички, възбудените гости просто я заобикаляха, устремени към поредната холивудска или рок звезда.

Фостър се разхождаше с чаша шампанско в ръце и крадешком оглеждаше лицата на хората, очаквайки някой от тях да я разпознае и евентуално да я заговори, за да изрази почитта си. Не намери такъв и след кратко колебание реши да се насочи към дамската тоалетна.

Изправи се пред едно от огромните огледала с намерението да си сложи още малко червило.

— Здравей, Елън — разнесе се един глас.

Тя трепна и за миг се вцепени. В огледалото не се виждаше никой.

— Няма да ни безпокоят, защото заключих вратата — обади се отново гласът.

Фостър бавно се обърна.

— Въоръжена съм! — обяви тя.

— Не, не си.

От сянката се появи високата фигура на Кели Пол. Дори на седемсантиметровите си токчета Фостър изглеждаше като джудже пред нея.

— Кели Пол? — втренчи се в нея тя и поклати глава. — Трябва да си луда, за да правиш това!

— Какво да правя? Да се изпишкам ли? Нима това вече е забранено в Линкълн Сентър?

Фостър се облегна на гранитния плот и скръсти ръце пред гърдите си.

— Мога да заповядам да те арестуват.

— За какво?

— За куп неща.

— Бъди по-конкретна, ако обичаш.

— Къде е брат ти?

— И аз исках да ти задам същия въпрос.

— Виж какво, нямам време за подобни игри.

— Питър Бънтинг? — подхвърли Пол.

— Какво за него?

— Разбрах, че си го натопила здравата.

— Напротив. Той сам си изкопа гроба.

Пол вдигна ръце.

— Ако желаеш, можеш да ме провериш за микрофони, но искам да бъдеш откровена.

Фостър я изгледа така, сякаш си беше изгубила ума.

— Трябва да се връщам на партито. Имай предвид, че хората ми охраняват всички изходи, ако случайно решиш да си тръгнеш. С интерес очаквам да разбера колко обвинения ще бъдат повдигнати срещу теб.

След тези думи тя се обърна и тръгна към вратата.

— Събитията около Мейсън Куонтрел стават все по-интересни, не мислиш ли?

Фостър спря с ръка върху топката на бравата.

— Кой? — преднамерено небрежно попита тя.

— Президентът на Мъркюри Груп, съучастник в престъпленията ти.

— Ужасно съм разочарована от падението ти. Преди време беше наистина добра, но сегашното ти представление е жалко и, извинявай, абсолютно аматьорско.

— Бънтинг е умен мъж и никак не му беше трудно да надхитри Куонтрел — спокойно добави Пол. — Направи връзката и откри нужните доказателства. Куонтрел е наясно, че с него е свършено и отчаяно търси сделка с ФБР. Вероятно ще отгатнеш какво ще му поискат в замяна.

Фостър просто стоеше и я гледаше.

— И това ли е аматьорско представление, Елън?

— Слушам те само защото се забавлявам — отвърна Фостър, но цялостното й поведение говореше друго.

— Нещата много бързо ще излязат наяве — добави с равен глас Пол. — Куонтрел се готви да те предаде.

— За какво по-точно? — успя да пусне една крива усмивка Фостър.

Пол вдигна ръка и започна да изброява на пръсти:

— Първо, за шестте трупа в хамбара. Второ, за убийството на адвоката и секретарката му. Трето, за смъртта на директора на затвора „Кътърс“. Четвърто, за ликвидирането на един полицай в Мейн. И накрая най-важното — за ликвидирането на един агент на ФБР. Момчетата в Хувър Билдинг наистина побесняват, когато убият някой от колегите им. Това не биваше да го правиш, Елън. Много важно, че е разбрал за Е-програмата. Защо ти трябваше да го ликвидираш? Човекът имаше три деца.