— И вие ще запазите тайната?

— Напълно.

— Нямаме причини да казваме на някого за вас.

— Можете ли да го накарате да спре? — погледна ги втренчено Куинс.

Чап и Уес спряха и се спогледаха. Дотук реакциите им бяха безупречни, но на този въпрос нямаше ясен отговор.

— Не можем да ви обещаем, мистър Гарб — заяви откровено Уес. — Но ще направим всичко възможно да спрем този така наречен Рики. Както ви казах, той безпокои и нашия клиент.

— Трябва да ме предпазите.

— Ще направим всичко възможно.

Изведнъж Куинс се изправи и се наведе напред, опрял ръце на бюрото си.

— Тогава нямам избор — обяви той. Не докосна парите, но направи няколко крачки към стара остъклена библиотека, пълна с измачкани и оръфани книги. С един ключ отвори шкафа отдолу, а с друг отключи малък сейф, скрит на втория рафт от долу на горе. Внимателно извади оттам малка тънка папка и бавно я остави до пълния с пари плик.

Докато отваряше папката, от интеркома се разнесе остър, неприятен глас:

— Мистър Гарб, баща ви иска да ви види незабавно.

Куинс се изправи ужасен. Усети, че пребледнява, лицето му се сгърчи от паника.

— Ами… кажете му, че имам среща — каза той, като се опитваше да звучи убедително, но всъщност приличаше на безнадежден лъжец.

— Вие му кажете — отвърна гласът и интеркомът превключи.

— Извинете — каза Куинс, като дори се опита да се усмихне. Вдигна слушалката, набра три цифри и обърна гръб на Уес и Чап с надеждата те да не чуят разговора.

— Татко, аз съм. Какво има? — попита той със сведена глава.

Последва дълга пауза, докато старецът свърши да мърмори.

Накрая Куинс успя да вземе думата:

— Не, не, не са от Федералния резерв. Те са, ъъъ, те са адвокати от Демойн. Представляват семейството на един мой състудент. Това е всичко.

По-кратка пауза.

— Ъъъ, Франклин Дилейни, едва ли си го спомняш. Той умря преди четири месеца, без да остави завещание, голяма бъркотия. Не, татко, няма нищо общо с банката.

Куинс затвори телефона. Не беше лоша лъжа. Вратата беше заключена. Това беше най-важното.

Уес и Чап се изправиха, приближиха се заедно до бюрото и се наведоха напред, докато Куинс отваряше папката. Първото нещо, което забелязаха, беше снимката, прикрепена към вътрешната страна на корицата. Уес я извади внимателно и попита:

— Това Рики ли трябва да представлява?

— Да, това е той — отвърна Куинс, засрамен, но решен да приключи с това.

— Добре изглежда — каза Чап, сякаш разглеждаха списание „Плейбой“. И тримата веднага се почувстваха неудобно.

— Вие знаете кой е Рики, нали? — попита Куинс.

— Да.

— Кажете ми тогава.

— Не, това не е част от сделката.

— Защо не желаете да ми кажете? Аз ви давам всичко, което искате.

— Не сме се разбирали така.

— Искам да убия това копеле.

— Успокойте се, мистър Гарб. Сключихме сделка. Вие получавате парите, ние папката и никой няма да пострада.

— Нека се върнем към самото начало — направи опит да се усмихне Чап, като погледна слабия измъчен мъж в голямото кресло. — Как започна всичко?

Куинс прехвърли няколко листа в папката и извади тънко списание.

— Купих това от една книжарница в Чикаго — каза той, като обърна списанието така, че да могат да го прочетат. То се казваше „Свободно време“ и се определяше като издание за зрели мъже с алтернативни вкусове.

Остави ги да разгледат корицата, а после обърна на последните страници. Уес и Чап не го докоснаха, но очите им попиваха всичко. Имаше съвсем малко снимки и много дребен шрифт. В никакъв случай не беше порнографско.

На шейсет и четвърта страница имаше малък раздел за обяви. Една от тях беше заградена с червен химикал. Тя гласеше:

Уес и Чап се наведоха, за да прочетат обявата, а после едновременно се изправиха.

— И вие отвърнахте на тази обява?

— Да. Изпратих кратко писмо и след около две седмици получих отговор от Рики.

— Имате ли копие от писмото си?

— Не. Не съм копирал писмата си. Нищо не е излизало извън този кабинет. Страхувах се да правя копия тук.