Уес и Чап се намръщиха недоумяващо, а после разочаровано. Що за глупак беше този човек?

— Съжалявам — каза Куинс, като се изкушаваше да грабне парите преди двамата да са променили решението си.

Извади първото писмо на Рики и им го подаде.

— Просто го оставете на бюрото — каза Уес и двамата отново се наведоха, като разглеждаха писмото, без да го докосват. Куинс забеляза, че четяха бавно и с невероятна концентрация. Умът му започна да се прояснява и в него проблесна искрица надежда. Колко бе хубаво да разполагаш с парите и да не трябва да се тревожиш за още един взет с измама заем и новите лъжи, с които да прикриваш следите си. А сега той имаше съюзници, Уес и Чап, както и още някой, който работеше срещу Рики. Сърцето му се поуспокои и дишането му стана малко по-леко.

— Следващото писмо, моля — каза Чап.

Куинс нареди писмата по ред на пристигането, едно до друго — бледолилаво, светлосиньо и жълто, всички изписани с красиви печатни букви от човек, който разполагаше с много време. Когато свършеха с дадена страница, Чап внимателно наместваше следващата с пинцети. Пръстите им не докосваха нищо.

Както Уес и Чап щяха да отбележат доста по-късно, странното в тези писма беше тяхната пълна правдоподобност. Рики беше наранен и измъчен и ужасно се нуждаеше от някой, с когото да общува. Той будеше състрадание. Освен това имаше надежда, защото най-лошото за него вече бе минало и скоро щеше да бъде свободен да търси нови приятелства. Стилът беше превъзходен.

След гробно мълчание Куинс каза:

— Трябва да се обадя по телефона.

— На кого?

— По работа.

Уес и Чап се спогледаха несигурно, а после кимнаха. Куинс отиде с телефона до масичката и се загледа в улицата под прозореца, докато разговаряше с друг банкер.

По едно време Уес започна да си води бележки, сигурно за да се подготви за предстоящия кръстосан разпит. Куинс се въртеше до библиотеката и се опитваше да чете вестник и да се прави, че не забелязва какво прави Уес. Вече беше спокоен, мислеше с максимална яснота и планираше следващия ход, който щеше да направи, когато тези гадняри си тръгнеха.

— Изпратихте ли чек за сто хиляди долара? — попита Чап.

— Да.

Уес, по-мрачният от двамата, го изгледа с презрение, сякаш искаше да каже: „Какъв глупак.“

Почетоха още малко, направиха някои бележки и си прошепнаха нещо.

— Колко пари е изпратил вашият клиент? — попита Куинс просто ей така.

Уес го изгледа още по-мрачно и отвърна:

— Не можем да ви кажем.

Куинс не се изненада. Тези момчета нямаха чувство за хумор.

— Само още един-два въпроса — намеси се Чап и Куинс разбра, че ще си говорят още един час. — Как купихте билетите за пътуването?

— Тук в писмото пише. Това копеле ми даде името и номера на туристическа агенция в Ню Йорк. Аз им се обадих, после им преведох парите. Лесно беше.

— Лесно? Друг път правили ли сте го?

— Да не сте дошли да обсъждаме сексуалния ми живот?

— Не.

— Тогава нека говорим по същество — каза предизвикателно Куинс и отново се почувства добре.

За миг в него се обади банкерът. А после се сети нещо и просто не можа да се сдържи да не го каже.

— Пътуването все пак си е платено. На вас ходи ли ви се?

За щастие те се разсмяха — за малко наистина, а после пак се върнаха към работата.

— Не ви ли хрумна да използвате псевдоним?

— Разбира се, че ми хрумна. Глупаво беше да се подписвам с истинското си име, но никога досега не съм правил нещо подобно. Мислех, че този човек казва истината. Той е във Флорида, аз съм в Айова. Изобщо не ми дойде наум, че може да е мошеник.

— Искаме копия от всички писма.

— Това може да се окаже проблем.

— Защо?

— Къде ще ги снимате?

— В банката няма ли ксерокс?

— Има, но не можете да ги снимате в тази банка.

— Тогава ще ги занесем някъде другаде.

— Това е Бейкърс. Няма къде да ги занесете.

— Нямате ли магазин за канцеларски материали?

— Има, но собственикът дължи на банката ми осемдесет хиляди долара. Той седи до мен в ротарианския клуб. Не можете да ги снимате там. Не искам да ме свързват с тази папка.

Чап и Уес се спогледаха, а после погледнаха Куинс.

— Добре тогава — каза Уес. — Аз ще остана тук с вас, а Чап ще вземе папката и ще намери ксерокс.

— Къде?

— В дрогерията — отвърна Уес.

— Вие сте намерили дрогерията?

— Да, трябваха ни пинцети.

— Техният ксерокс е на двайсет години.

— Не, купили са си нов.

— Ще внимавате, нали? Продавачът е втори братовчед на секретарката ми. Бейкърс е много малък град.

Чап взе папката и отиде до вратата. Когато отключи, бравата щракна високо, а когато той излезе, беше огледан най-подробно от главата до петите. Около бюрото на секретарката бяха скупчени няколко възрастни жени, които сега се взираха с ококорени очи в Чап. Старият мистър Гарб също беше наблизо, държеше счетоводна книга и се преструваше на зает, докато всъщност умираше от любопитство. Чап кимна на всички и излезе, като преди това мина покрай практически всички служители на банката.