Вратата щракна отново, когато Куинс завъртя проклетия ключ, преди някой да успее да нахълта. Той и Уес поприказваха притеснено за това-онова няколко минути, като на моменти разговорът почти замираше поради липса на общи теми. Поводът за запознанството им беше забраненият секс, а те очевидно трябваше да избягват тази тема. Животът в Бейкърс не беше особено интересен. Куинс не можеше да задава въпроси за живота на Уес.

— Какво да пиша в писмото си до Рики? — попита накрая Куинс.

Уес веднага се оживи.

— Ами аз преди всичко бих изчакал. Примерно един месец. Нека се поизпоти. Ако избързате с отговора и парите, може да реши, че е твърде лесно.

— Ами ако се ядоса?

— Няма да го направи. Той има много време, а освен това иска парите.

— Цялата му поща ли четете?

— Мисля, че имаме достъп до повечето писма.

Куинс умираше от любопитство. Седнал до човек, който вече знаеше най-дълбоката му тайна, той почувства, че може да го поразпита.

— Как смятате да го спрете?

Без да знае защо, Уес отвърна:

— Сигурно просто ще го убием.

Изведнъж в очите на Куинс Гарб засия лъчисто спокойствие и измъченото му лице светна щастливо. Бръчките му се отпуснаха. Устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. Наследството му нямаше да бъде застрашено, а когато след смъртта на баща си получеше парите, той можеше да избяга и да живее както му харесва.

— Колко хубаво — прошепна той. — Колко хубаво наистина.

Чап занесе папката в една мотелска стая при другите членове на екипа, които бяха взели под наем цветен ксерокс. Направиха три комплекта копия и трийсет минути по-късно Чап се върна в банката. Куинс прегледа оригиналите си; всичко беше наред. Внимателно заключи обратно папката в сейфа и заяви на гостите си:

— Мисля, че е време да си вървите.

Тръгнаха си, без да си стиснат ръцете и без да си разменят обичайните любезности. Какво имаха да си кажат?

На местното летище ги чакаше частен самолет. Пистата едва стигаше за излитане. Три часа, след като оставиха Куинс, Чап и Уес докладваха в Лангли. Мисията им беше постигнала голям успех.

Получиха сведения за сметката в Женева Тръст Банк, като подкупиха с четирийсет хиляди долара един служител на банката, когото бяха използвали и преди. „Бумър Риълти“ притежаваше сто осемдесет и девет хиляди долара. Адвокатът им имаше на сметка шейсет и осем хиляди. В разпечатката бяха изброени всички транзакции — всички получени и изтеглени суми. Знаеха коя банка в Демойн бе използвал мистър Гарб. Освен това знаеха, че от някаква банка в Далас са били преведени сто хиляди долара. Не можеха обаче да открият кой беше пуснал платежното нареждане.

Работеха на няколко фронта, когато Теди извика Девил в бункера. Йорк беше с него. Масата беше покрита с копия от писмата на Рики до Гарб и с копия на банковата разпечатка.

Девил никога не беше виждал началника си толкова потиснат. Йорк също нямаше много за казване. Той носеше отговорност за кашата на Лейк, макар че Теди обвиняваше себе си.

— Искам новини — каза тихо Мейнард.

Девил никога не сядаше, когато беше в бункера.

— Още проследяваме парите. Свързахме се със списанието. То излиза в Ню Хейвън, съвсем малък тираж, не съм сигурен дали ще можем да пробием там. Нашият човек на Бахамите следи всяко движение в сметката и ще ни съобщи, ако постъпят нови суми. Имаме екип, готов да претърси кабинета на Лейк в сградата на Конгреса, но това е трудна работа. Не съм оптимист. Изпратили сме двайсет души в Джаксънвил.

— Колко наши хора следят Лейк?

— Току-що ги увеличихме от трийсет на петдесет.

— Трябва да го наблюдаваме. Да го следим неотклонно. Явно не е човекът, за когото го мислехме, и ако го изпуснем от поглед за един час, той може да изпрати писмо или да си купи друго списание.

— Знам. Правим всичко възможно.

— Това е основният ни вътрешнополитически приоритет.

— Знам.

— Какво ще кажете да вкараме наш човек в затвора? — попита Теди. Идеята беше нова, Йорк я бе предложил преди по-малко от час.

Девил потърка очи и загриза нокти за момент, а после каза:

— Ще видя какво мога да направя. Ще се наложи да използваме връзки, до които не сме прибягвали досега.

— Колко затворници има във федералните затвори? — попита Йорк.

— Около сто трийсет и пет хиляди — отвърна Девил.

— Не можем ли да вкараме още един?

— Ще проверя.

— Имаме ли връзки в Бюрото по затворите?

— Това е нова територия, но работим по въпроса. Използваме един стар приятел в Министерството на правосъдието. Мисля, че ще стане.

Девил ги остави за малко. Щяха да го извикат отново след около час. Йорк и Теди щяха да му подготвят нов списък с въпроси и задачи.

— Не ми харесва идеята да претърсваме кабинета му в зданието на Конгреса — каза Йорк. — Твърде рисковано е. Освен това ще отнеме цяла седмица. Там има планини от документация.

— И на мен не ми харесва — каза тихо Теди.

— Защо не накараме нашите хора от отдел „Документи“ да напишат писмо от Рики за Лейк? Ще скрием предавател в плика, ще го проследим и може би той ще ни заведе до другите писма.