Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.

Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.

Тий Карл удари с чукчето и тълпата шумно тръгна към изхода. А той важно обяви следващото дело, поредната дребна комарджийска разправия, и зачака зрителите да се разотидат.

— Тишина! — крещеше той, но шумът само се усилваше.

Братята се върнаха към вестниците и списанията си.

— Тишина! — изкрещя отново Тий Карл и удари с чукчето си.

— Млъквай — извика му Спайсър. — Ти вдигаш най-много шум.

— Това ми е работата — отвърна заядливо Тий Карл, а къдриците на перуката му заподскачаха във всички посоки.

Когато столовата се опразни, в нея бе останал само един затворник. Тий Карл се огледа и най-накрая го попита:

— Вие ли сте мистър Хутън?

— Не, сър — отвърна младежът.

— Тогава мистър Дженкинс?

— Не, сър.

— И аз така си помислих. Делото „Хутън срещу Дженкинс“ се отлага поради неявяване на страните — обяви Тий Карл и демонстративно записа това в протокола си.

— Кой сте вие? — попита Спайсър младежа, който седеше сам и се оглеждаше неуверено. Тримата мъже в резедави роби го гледаха, а също и клоунът със сивата перука, старата ръждивокафява пижама и лилавите чехли без чорапи. Кои бяха тези хора?

Младежът бавно се изправи и пристъпи несигурно към тях.

— Имам нужда от помощ — изрече той почти страхливо.

— Имате ли подаден иск? — изръмжа Тий Карл.

— Не, сър.

— Тогава трябва да…

— Млъквай! — каза Спайсър. — Заседанието се закрива. Върви си.

Тий Карл затръшна тефтера, където водеше протоколите си, ритна сгъваемия стол и изхвърча от столовата. Чехлите му се плъзгаха по плочките, а перуката му се тресеше зад него.

Младежът изглеждаше готов да се разплаче.

— Какво можем да направим за вас? — попита Ярбър.

Момчето държеше малка картонена кутия и Братята знаеха от опит, че тя съдържа документите, които го бяха довели в Тръмбъл.

— Имам нужда от помощ — повтори плахо той. — Пристигнах миналата седмица и ми казаха, че вие можете да ми помогнете за обжалването.

— Нямате ли адвокат? — попита Бийч.

— Имах. Не беше много добър. Той е една от причините да съм тук.

— Защо ви осъдиха? — попита Спайсър.

— Не знам. Наистина не знам.

— Нямаше ли процес?

— Имаше. Имаше дълъг процес.

— И съдебните заседатели ви обявиха за виновен?

— Да. Заедно с още няколко души. Казаха, че сме част от конспирация.

— Конспирация за какво?

— За внос на кокаин.

Поредният наркопласьор. На Братята изведнъж им се прииска да се върнат към кореспонденцията си.

— Колко ви дадоха?

— Четирийсет и осем години.

— Четирийсет и осем! На колко години сте?

— На двайсет и три.

Кореспонденцията беше моментално забравена. Братята погледнаха тъжното младо лице и се опитаха да си го представят след петдесет години. Младежът щеше да излезе оттук на седемдесет и една; въображението не им стигаше. Всеки от Братята щеше да излезе от Тръмбъл по-млад от това хлапе.

— Вземи си стол — каза Ярбър.

Момчето взе най-близкия и го сложи пред масата им. Дори и Спайсър усети някакво съчувствие към него.

— Как се казваш? — попита Ярбър.

— Бъстър.

— Добре, Бъстър, какво си направил, че са ти дали четирийсет и осем години?

Момчето заразказва припряно. Докато балансираше кутията с документите на коленете си и гледаше втренчено към пода, Бъстър започна с думите, че нито той, нито баща му някога са имали неприятности със закона. Притежавали пристан за лодки в Пенсакола. Ловели риба, плавали и обичали морето и работата на пристана била идеалното занимание за тях. Продали старо рибарско корабче на някакъв човек от Форт Лодърдейл, американец, който платил в брой — деветдесет и пет хиляди долара. Парите отишли в банката, или поне така смятал Бъстър. Няколко месеца по-късно човекът се върнал да иска една дванайсетметрова моторница, за която платил осемдесет хиляди долара. Във Флорида плавателните съдове често се плащали в брой. Последвали трета и четвърта покупка. Бъстър и баща му знаели къде да намерят хубави рибарски корабчета втора ръка, които да поправят и обновят. Обичали сами да си вършат работата. След петата покупка дошли наркоченгетата. Задавали въпроси, отправяли смътни заплахи, искали да видят счетоводните книги. Отначало бащата на Бъстър отказал, а после двамата наели адвокат, който ги посъветвал да не се съгласяват. Няколко месеца не се случило нищо.

Бъстър и баща му били арестувани в три през нощта в неделя от група тъпанари с бронирани жилетки и достатъчно оръжие за окупирането на цяла Пенсакола. Измъкнали ги полуоблечени от тяхната къщичка до залива. Всичко било осветено с прожектори. Документацията по делото била дебела три сантиметра — сто и шейсет страници, осемдесет и едно обвинения в конспирация за внос на кокаин. Бъстър имал копие от всичко това в кутията си. Той и баща му едва се споменавали в тези сто и шейсет страници, но въпреки това били посочени като обвиняеми заедно с човека, на когото продали корабчетата, и с още двайсет и пет души, за които никога не били чували. Единайсет от тях били колумбийци. Трима били адвокати. Останалите били от Южна Флорида.