— Добре. За какво по-точно става въпрос?

— Опитвам се да проследя едни писма — изрече бързо Тревър. Беше правил това достатъчно често и се чувстваше подготвен. — Имам голямо бракоразводно дело. Аз защитавам интересите на съпругата и смятам, че мъжът й се опитва да скрие пари. Трябва ми човек, който да открие на място кой е наел една пощенска кутия.

— Шегувате се.

— Не, говоря напълно сериозно.

— Искате да дебна край някаква пощенска кутия?

— Елементарна детективска услуга.

— Вижте какво, много съм зает. Обадете се на някой друг. — Паноци затвори и се зае с по-важни неща. Тревър го изруга тихо и набра следващия номер. Опита още два пъти, но и двата пъти затвори, защото попадна на телефонни секретари. Реши да опита отново на следващия ден.

От другата страна на улицата Клокнър изслуша още веднъж краткия разговор с Паноци, а после се обади в Лангли. Последното парченце от мозайката току-що бе попаднало на мястото си и мистър Девил би искал да научи това незабавно.

Макар да разчиташе на сладки думи и красиви снимки, измамата всъщност беше проста. Тя използваше човешкото желание и чистия страх. Разбраха как действа чрез писмата до мистър Гарб и Брант Уайт, както и чрез другите прихванати писма.

Само един въпрос беше останал неизяснен: след като жертвите използваха псевдоними и пощенски кутии, как успяваха Братята да научат истинските им имена? Разговорът с Филаделфия току-що им подсказа отговора. Тревър просто наемаше местен частен детектив, очевидно някой по-малко зает от мистър Паноци.

Когато най-сетне пуснаха Девил при Теди, часът беше почти девет. Севернокорейски войски бяха застреляли още един американски войник в демилитаризираната зона и Теди се занимаваше с последиците и гневните реакции цял следобед. Когато Девил влезе в бункера, шефът на ЦРУ ядеше сирене и бисквити и пиеше диетична кола.

— Така си и мислех — каза Теди, след като изслуша набързо новините.

Инстинктите му бяха удивително точни, особено със задна дата.

— Разбира се, това означава, че адвокатът би могъл да наеме тук човек, който да му разкрие истинската самоличност на Ал Кониърс — каза Девил.

— И как ще стане това?

— Има няколко начина. Първият е чрез наблюдение, както ние хванахме Лейк да проверява тайно кутията си. Детективът ще следи пощата. Това е малко рисковано, защото има голяма вероятност да го забележат. Вторият начин е чрез подкуп. Петстотин долара в брой за някой пощенски чиновник ще свършат добра работа. Това са компютърни архиви. Не е нищо секретно. Един от нашите хора проникна в компютъра на централната поща в Евънсвил, Индиана, и получи списък с наемателите на всички кутии. Просто пробвахме. Отне му около един час. Това е, ако ползваш високите технологии. По-елементарното е просто да се вмъкнеш в пощата посред нощ и да поразгледаш.

— Колко плаща Тревър за подобна услуга?

— Не знам, но скоро ще разберем, когато наеме детектив.

— Трябва да го неутрализираме.

— Да го унищожим?

— Още не. Предпочитам първо да го купя. Той е нашият прозорец. Ако работи за нас, ще знаем всичко и ще го държим далеч от Кониърс. Съставете план.

— А евентуално отстраняване все пак?

— Обмислете и такава възможност. Само че не бързаме. Поне засега.

На юг наистина харесваха Арън Лейк с неговата любов към пушките и бомбите и с наперените приказки за бойна готовност. Той заля Флорида, Мисисипи, Тенеси, Оклахома и Тексас с клипове, които бяха дори по-смели от първите. От своя страна хората на Теди изсипаха в същите тези щати повече пари, отколкото някога бяха сменяли притежателя си в предизборна нощ.

Резултатът беше още една бляскава победа. На Малкия вторник — когато бяха първичните избори в южните щати — за Лейк гласуваха 260 от 312-те делегати. След като гласовете бяха преброени на 14 март, 1301 от общо 2066 делегати бяха направили своя избор. Лейк имаше огромна преднина пред губернатор Тари — 801 на 390 гласа.

Само непредвидена катастрофа можеше да му попречи да спечели изборите.

Първата работа на Бъстър в Тръмбъл се състоеше в плевене с машина, за което той получаваше начална надница от двайсет цента на час. Другият вариант беше да мие пода в столовата. Избра плевенето, защото обичаше слънцето и си беше обещал да не остави кожата си да избледнее като на някои от затворниците. Нито пък щеше да надебелее като тях. Та нали това е затвор, повтаряше си той, как могат да бъдат толкова дебели?